[# Игра на думи — от Germans = германци на англ. ез., и Germs = микроби, бацили на англ. ез. — Б. пр.]
[## Празненство за навършване на пълнолетие, което според еврейската традиция е на тринадесетгодишна възраст. — Б. пр.]
Откакто съм навършила две години, всяка Коледа правехме елха. Само че ние не празнувахме Рождество Христово; ние празнувахме (казваше майка ми) „Зимното слънцестоене“. Джилиън, която имаше ясла под своето коледно дърво и Витлеемска звезда на върха му, разгорещено спореше с мен. Аз решително повтарях думите на майка си.
„Зимното слънцестоене е отпреди Исус Христос“ — казвах. Горката набожна майка на Джили пък държеше на младенеца Исус и непорочното зачатие.
На Великден търчахме да търсим боядисани яйца, но вкъщи не празнувахме Възкресение Христово; ние празнувахме „Пролетното равноденствие“, Възраждането на живота, Пролетните ритуали. Ако чуехте само майка ми, щяхте да помислите, че сме друиди.
— Какво става с хората след смъртта? — попитах я аз.
— Те наистина не умират — отвърна тя. — Връщат се в земята и след време се раждат отново, като трева или може би дори като домати.
Думите й звучаха странно обезпокояващо. Щеше може би да бъде къде по-нормално, ако беше казала само: „Те наистина не умират“, но иначе кому се искаше да бъде домат! Такава ли беше моята съдба? Да стана домат, пълен с гадни семки?
Ала ща не ща — това беше единствената ми религия. Ние всъщност не бяхме юдеи; ние бяхме езичници и пантеисти. Вярвахме в прераждането, в душата на домата, дори (още от 40-те години) в екологията. И въпреки всичко споменато започнах да се чувствам ревностна еврейка и подчертано параноичка (може би става дума за едно и също нещо) от момента, в който стъпих в Германия.
Някак изведнъж хората в рейсовете се прибираха по домовете си, където ревниво пазеха ценни малки колекции от златни зъби и венчални халки… Абажурите в хотел „Европа“ бяха от подозрително фин материал… Сапунът в тоалетната на „Зилбернер Хирш“ имаше странна миризма… Блестящите от чистота влакове бяха всъщност клаустрофобични и вонящи товарни вагони… Кондукторът с лице на розово марципанено прасе нямаше да ме пусне… Началник-гарата с висока нацистка шапка щеше да намери претекст да ми провери документите и да ме бутне към някой от полицаите, облечени в зелени униформи, с черни кожени ботуши и с камшици от същата кожа… Митничарят на границата сигурно щеше да ме спре, да намери тайния ми запас от ломотил, камфор, сяра, вицелин и либриум от военната аптека — обикновения набор, с който се пътуваше до Италия — и да ме закара в тайна пещера под Алпите, където щяха да ме измъчват по жестоки и изобретателни начини, докато си призная, че под моето езичество, пантеизъм и педантично познание на английската поезия бях толкова еврейка, колкото и Ани Франк.
Погледнато исторически, бе ясно, че Бенет и аз дължахме пребиваването си в Хайделберг (както и нашия брак фактически) на правителството, което измами американската общественост, както се разкри по-късно от документите на Пентагона. С други думи, женитбата ни бе пряк резултат от обстоятелството, че Бенет го взеха войник — а той беше получил повиквателната си в резултат от съставянето на виетнамските групи през 1965–1966 г., което пък пряко произтичаше от измамата на правителството спрямо американската общественост. Но кой знаеше това навремето? Подозирахме нещичко, ала нямахме доказателства. Четяхме ироничните заглавия, обещаващи, че наборът се извършва, „за да се приключи войната и да се установи траен мир“. Имаше и такива шедьоври от по един ред, като: „Наложи се да разрушим селото, за да го спасим…“ Появиха се и активисти, по-членоразделни от всякога. Ала липсваха доказателства, черно на бяло, на първа страница на вестник „Таймс“.