И така Бенет — детски психиатър с незавършена и наполовина специализация по психоанализа — беше взет войник на тридесет и една годишна възраст. Познавахме се от три месеца. Бяхме се срещнали след други нещастни, любовни връзки, а от моя страна и след един катастрофален брак. Повръщаше ни се от безбрачие; ужасявахме се от самотата; бяхме щастливи заедно в леглото; бяхме изплашени от бъдещето; оженихме се само ден преди Бенет да замине за Форт Сам Хюстън.
Първоначално бракът се оказа странен. И двамата бяхме очаквали избавление. А ето че — вкопчени един в друг като удавник за сламка — потъвахме заедно. Нещата взеха враждебен обрат само за дни. Преминахме бързо от словесните нападки към абсолютното мълчание, но продължавахме да правим любов — което за наше учудване все още ни харесваше. Нито един от нас нямаше представа в какво се бяхме забъркали, нито пък защо го бяхме направили.
Преди да отидем в Хайделберг, декорът на първите два месеца от брачния ни живот беше поне толкова странен, колкото и причината за сключването на този брак. Бяхме двама изпълнени с ужас изкоренени манхатънци, запокитени някъде там долу, в Сан Антонио, Тексас. Бенет беше остриган, напъхан в зелени военни дрехи и принуден часове наред да поема армейска пропаганда относно това как да бъде военен лекар — нещо, което той ненавиждаше от дън душа.
Аз си стоях „вкъщи“, в стерилен мотел близо до Сан Антонио, гледах телевизия, човърках стихотворенията си и се чувствах бясна и безсилна. Като повечето момичета кореняк-нюйоркчанки не знаех да карам кола. Бях двадесет и четири годишна и забита в някакъв тексаски мотел, разположен срещу изпепелен от слънцето отрязък от магистралата Сан Антонио — Остин. Спях до десет и половина, събуждах се и гледах телевизия, докато се гримирах грижливо (за кого ли?), слизах долу, натъпквах се с тексаската закуска-обяд, състояща се от палачинки, наденички и мръвки, слагах банския си костюм (който ставаше все по-тесен) и правех слънчеви бани около два часа. След това плувах пет минути в басейна и се качвах обратно горе, за да се заловя за „работа“. Но открих, че ми е почти невъзможно да работя. Самотата на писането ме ужасяваше. Търсех си всякакви извинения, за да избягам. Не се чувствах писателка и нямах вяра в писателските си способности. Тогава все още не осъзнавах, че цял живот бях писала. На осем години бях започнала да съчинявам и да илюстрирам малки разкази. Бях си водила дневник от десетгодишна възраст. Бях страстен и ироничен съчинител на писма на тринадесет и съзнателно подражавах на писмата на Кийтс и Шоу през цялото си юношество. На седемнадесет, когато заминах за Япония с родителите и със сестрите си, аз помъкнах портативната си пишеща машина „Оливети“ и прекарвах всяка вечер, резюмирайки на отделни листове впечатленията си от деня. Започнах да публикувам стихотворения в малки литературни списания, когато бях в горния курс на колежа (там пък печелех повечето от наградите за поезия и редактирах училищното литературно списание). И все пак въпреки очевидния факт, че бях развила мания на тема писане, въпреки публикациите и писмата от различни литературни агенти, които ме питаха дали „работя върху роман“ — аз въобще не вярвах, че ще се посветя сериозно на писането.
Вместо това бях допуснала да ме убедят да следвам. На следването се гледаше като на нещо сигурно. Предполагаше се, че то е нещо като необходим пълнеж (като бебе ли?), с който трябва да се сдобиеш, преди да седнеш да пишеш. Каква очевидна заблуда изглежда това сега! Тогава обаче ми се струваше предпазливо, мъдро и отговорно. Аз бях такова прилежно и добро момиче, че моите преподаватели постоянно ми пробутваха стипендии. Много ми се искаше да ги отрежа, но не ми стискаше да го сторя, така че пропилях две и половина години, за да получа диплома и да подготвя част от кандидатска дисертация, преди да проумея, че следването сериозно пречеше на моето развитие.