Омъжвайки се за Бенет, аз излетях от университета. Прекъснах следването си, за да го последвам в армията. Какво друго можех да сторя? Не че исках да се откажа от стипендията си — просто Историята ми тегли шут в гъза. Едновременно с това бракът ми с Бенет ме отведе далеч от Ню Йорк, далеч от майка ми, далеч от Факултета по английска филология при Колумбийския университет, далеч от бившия ми съпруг и далеч от бившите ми гаджета — всичките те, изглежда, се сливаха в моето съзнание. Исках да се махна. Исках да избягам. И Бенет беше средството за това. Бракът ни започна под този тежък товар. Истинско чудо е, че оцеля.
В Хайделберг се „задомихме“ в обширен американски концентрационен лагер в следвоенната част на града (нямаше нищо общо със стария хубав квартал близо до Schloss, който посещаваха туристите). Повечето от съседите ни бяха армейски капитани с подчинените им семейства. С няколко крещящи изключения това бяха най-милите хора, сред които някога съм живяла. Докато се нанасяхме, съпругите ни приветстваха с кафе. Децата бяха влудяващо дружелюбни и любезни. Мъжете се втурваха галантно да ни помагат да изтикаме колата си от снежната преспа или да извлечем нагоре по стълбите тежките кашони. А най-умопомрачително беше, когато ни заявяваха, че животът в Азия няма стойност, че САЩ трябва да сринат със земята Виетконг и че в крайна сметка войниците трябва просто да си вършат работата, а не да имат политически възгледи. Те гледаха на Бенет и на мен като на извънземни същества, а и самите ние се чувствахме почти като такива.
[# Schloss — замък. — Б. пр.]
Отсреща бяха другите ни съседи — германците. През 1945 г., когато все още бяха милитаристи, те мразеха американците за това, че са спечелили войната. Сега, в 1966 г., немците бяха пацифисти (поне що се отнасяше до други нации) и мразеха американците за това, че бяха във Виетнам. Нелепостите се множаха така бързо, че едва успявахме да ги поемем. Ако в Сан Антонио имаше някаква странна атмосфера, то в Хайделберг усещането беше хиляди пъти по-странно. Ние живеехме между две редици от неприятели и се чувствахме и двамата толкова нещастни, че се превърнахме във врагове един за друг.
Още мога, като затворя очи, да си спомня вечерните часове в Марк Твен Вилидж, Хайделберг. Миризмата на TV-вечерите по коридорите. От радиоуредбата на въоръжените сили гърмяха резултати от мачове и преувеличени сводки за убитите на другия край на света виетнамци. Децата ревяха. Двадесет и пет годишни луничави матрони от Канзас се мотаеха по пеньоари и с ролки на главите, очаквайки и за тях, както за Пепеляшка, да дойде звездният час, за който ще си струва да си срешат косите. Но той така и не идваше. Вместо него се появяваха търговците, които вилнееха по коридорите, звъняха по звънците и продаваха всичко — от застраховки и картинни енциклопедии (с опростен речников фонд) до ориенталски килими. Освен разните загубени безпризорни американци, пропаднали англичани и пакистански студенти (търговията за тях представляваше нещо като „странично занимание“) имаше и цял бундесвер уродливи германци; те пък въртяха амбулантен бизнес с всичко — от „ръчно рисувани“ маслени пейзажи на захаросани Алпи под медени залези, през халби за бира (халбите свиреха мелодията на „Бог да благослови Америка“), до шварцвалдски часовници с кукувици, които биеха непрекъснато. И военните купуваха ли, купуваха. Съпругите купуваха, за да запълнят празния си живот, за да създадат някаква илюзия за дом в своите мрачни квартири и за да се покажат, пръскайки с пълни шепи американски пари. Хлапетата си купуваха каски, военни играчки и детски униформи, за да могат да играят любимата си игра „виетнамците против зелените барети“, и така да се подготвят за своето бъдеще. Съпрузите купуваха яки инструменти, за да противодействат на собственото си усещане за импотентност. Всички те си купуваха часовници, сякаш като символ за начина, по който, тиктакайки, армията им изцеждаше живота.
Някой беше пуснал слух в Марк Твен Вилидж, че германските часовници били на сметка, така че за всеки капитан, сержант или лейтенант беше въпрос на чест да отнесе поне тридесетина у дома. В продължение на цели две години те ги окачваха по стените си, където часовниците биеха и кукаха на неравни интервали, подлудявайки жените и децата им така, както армията подлудяваше самите глави на семействата. И като се има предвид, че стените на постройките бяха едва ли не от хартия, даже неизкукалите им обитатели (такива като нас) по цял ден слушаха непрекъснато механичното изпълнение. А изчезнеше ли то, тогава пък някое „музикално“ хлапе се опитваше да изсвири неизсвиримата иначе „Знаме, осеяно със звезди“ на някакъв хармониум (купен на изплащане с месечни вноски „за улеснение“ — като най-трудното беше да го слушаш) или пък някой новопроизведен във висш офицерски чин ревваше по децата си (близнаци, наречени Уейн и Дуейн — иначе известни като неговите „пакостници“). В моментите, когато кукането не ме вбесяваше, започваше да ме забавлява символиката на часовниците. Всеки в армията броеше постоянно дни и минути: осем месеца преди да те преместят, още три месеца преди да замине мъжът ти за Виетнам, още две години, за да те предложат за повишение, още три месеца преди да можеш да докараш жена си и детето си… Часовниците отбелязваха всяка минута от всеки час на този дълъг марш към забвението.