Редките слънчеви дни обикновено прекарвах из пазарите. Германските пазари на плодове ме омагьосваха с дяволската си красота. Имаше съботен пазар зад старата църква „Свети дух“ на градския площад от седемнадесети век. Под опънатите тенти на червени и бели райета се струпваха камари от плодове, кървящи сякаш с човешка кръв. Малини, ягоди, морави сливи, къпини, боровинки. По-нататък — купища рози и божури. Всичко беше с цвят на кръв и всичко кървеше в дървени сандъчета или върху дървени сергии. Тук ли се бяха вселили душите на еврейските бебета от войната? Затова ли толкова ме разстройваше страстта на германците към градинарството? Тяхната криворазбрана способност да ценят светостта на живота? Всичката тази любов, насочена към отглеждане на плодове, цветя и животни? Но ние нищо не знаехме за това, което ставаше с евреите, ми повтаряха те отново и отново. Не пишеше нищо във вестниците. То продължи само дванадесет години. И аз им вярвах по някакъв начин. И ги разбирах в известна степен. И исках да ги гледам как всички те умират от бавна и мъчителна смърт. И най-вече заради кървавата красота на пазарите — старите вещици, дето мереха моравите плодове, здравите руси фройлайни, които брояха розите — те никога не пропускаха да разбунят най-яростните ми чувства към Германия.
Едва по-късно можах да пиша за всичките тези неща и частично да изгоня демоните. Едва по-късно можах да се сприятеля с немци и дори да намеря нещо, което да харесвам в езика и в поезията им. Но през тази първа година на самота аз бях неспособна да се докосна до белия лист и почти нямах приятели. Живеех като отшелник, четях, разхождах се, представях си, че душата ми се изплъзва от тялото и че ме обсебва душата на някой друг, който е умрял вместо мен.
Изследвах Хайделберг като шпионин, открих всички ориентири за Третия райх, които нарочно не бяха упоменати в пътеводителите. Намерих мястото, където се е издигала синагогата, преди да я изгорят. А след като се научих да шофирам, можех вече да ходя много по-далеч из околността и намерих една изоставена странична железопътна линия и някакъв стар товарен вагон с надпис „Reichsbahn“ отстрани. (Всичките съвременни немски влакове носеха обозначението „Bundesbahn“.) Чувствах се като един от тези фанатизирани израелци, тръгнали на лов за нацисти чак в Аржентина. Само че аз преследвах собственото си минало, собственото си еврейство, в което досега не бях способна да повярвам.
Това, което ме вбесяваше най-много, мисля, беше начинът, по който германците бяха сменили защитния си цвят, начинът, по който говореха за мир и хуманизъм, начинът, по който претендираха, че са се били на руския фронт. А това, което ме отвращаваше, беше тяхното лицемерие. Ако бяха дошли поне и заявили открито: Ние обичахме Хитлер, някой можеше да опита да претегли тяхната човечност срещу тяхната почтеност и може би да им прости. За трите години обаче, преживени от мен в Германия, срещнах само един човек, който да признае това. Той беше бивш нацист и стана мой приятел.
Хорст Хумел ръководеше печатарски бизнес от малкия си офис в стария град. Бюрото му беше затрупано с високи купчини книги, вестници и всякакви други хартиени боклуци, а той стоеше вечно на телефона или пък крещеше нареждания на тримата си треперещи Assistenten. Беше висок метър и половина, много шкембест и носеше очила с дебели стъкла с оттенъка на кехлибар; те още повече подчертаваха кръговете под очите му. Още щом се запозна с него, Бенет започна да го нарича „гномът“ винаги, когато станеше дума за печатаря. В общи линии хер Хумел (както го наричах аз в началото) говореше добре английски, но понякога правеше такива смешни грешки, че те проваляха първоначалния ефект. Един ден например му казах, че ще трябва да се прибера вкъщи, за да приготвя вечеря за Бенет, а той ми отвърна: „Ако вашият Mann е гладен, тогава трябва да си отидете вкъщи и да го сготвите.“
Хумел печаташе всичко: от менюта и рекламни дипляни до The Heidelberg Officers’ Wives’ Club Newsletter — един гланцов таблоид на четири страници, фрашкан с печатарски грешки, с разни безсмислици за обета на войнишката жена и със снимки на армейски матрони, издокарани с шапки, гарнирани с цветя, с корсажи, украсени с орхидеи, и с очила, обрамчени с бляскави фалшиви диаманти. Те винаги си връчваха една на друга някакви награди за различни обществени заслуги.
За свое собствено развлечение Хумел печаташе също така и седмична брошура подзаглавие Heidelberg Alt und Neu. Тя съдържаше най-вече реклами за ресторанти и хотели, разписания за влакове, програмите на кината и други подобни. Понякога „гномът“ (който нявга бил военен кореспондент при битката за Анцио) пишеше уводни статии на местни теми, а от време на време за разнообразие интервюираше някое местно величие или посетител на града.