След цяла година, прекарана в лов на нацисти из Хайделберг (и след като бях опитвала да започна работа на разни случайни места, от което депресията ми само се задълбочаваше), аз се натъкнах на Хумел; той ме помоли да бъда неговият „американски редактор“ и да му помогна да привлече повече англоговорящи читатели за Heidelberg Alt und Neu. Идеята беше да ги примами с нашите писания за някоя туристическа забележителност, след което да им бъдат продадени продуктите на неговите рекламодатели: порцелан „Розентал“, статуетки „Хумел“ (без връзка с неговото име), домакински джаджи, местни марки вина и бири. Аз трябваше да пиша по една колонка седмично срещу хонорар от 25 дойче марки (или 7 долара), а Хумел щеше да набавя снимките и да превежда текста на немски за съседната страница.
[# Клубен бюлетин на офицерските жени в Хайделберг. — Б. пр.]
[## Хайделберг — стар и нов. — Б. пр.]
Можех да пиша за всичко, което смятах за интересно. Абсолютно за всичко. Разбира се, приех работата.
Първоначално развивах „безобидни“ теми — разрушени замъци, лозарски фестивали, исторически ресторанти, дреболии от хайделбергската история и апокрифи. Използвах колонката си, за да науча и аз самата някои неща. Използвах я, за да черпя сведения от места, където иначе никога нямаше да проникна. Понякога пишех сатирично, изопачавайки събития от рода на германо-американската седмица за дружба и приятелство, или Fasching бала в градската община. Понякога правех художествени прегледи за изложби или опери, отразявах дискусии на архитектурни или музикални теми, разказвах за някогашни видни посетители на Хайделберг, като Гьоте и Марк Твен. Научих маса интересни неща за града, усвоих задоволително добре разговорния немски, станах малка знаменитост в града и в армията и бях разточително поена и хранена в хайделбергските ресторанти, които искаха да се пише за тях. Ала имаше крещящо разминаване между изящните ми, духовити редове за удоволствията на Хайделберг и истинските ми чувства към Германия. Постепенно ставах все по-смела и съумях да приведа чувствата и писанията си в една само привидно стройна редица. Наученото от тези колонки предвещаваше онова, което щях да постигна по-късно в процеса на моето „истинско писане“. В началото остроумничех, бях повърхностна и неискрена. С времето станах по-смела. Постепенно престанах да се дегизирам. Смъкнах маските си една по една: ироничната, хитроумната, псевдосветската и тази на безразличието.
Преоравайки града на лов за призраци, бях открила най-материалния от всичките — нацисткия амфитеатър, загнезден горе между хълмовете над Хайделберг. Да ходя там ми стана идея-фикс. Изглежда, никой в Хайделберг не признаваше съществуването на въпросното място и точно това отрицание придаваше на амфитеатъра допълнителна притегателна сила. А може би той никога и да не бе съществувал освен в собственото ми въображение. Но аз се връщах отново и отново към откритието си.
Бил е построен през 1934 или 1935 от Младежкия трудов корпус (можех да си представя всичко относително точно: руси юнаци, без ризи, пеят Deutschland liber Alles, носейки розови пясъчникови скали от Долината на Нектар, докато червендалести рейнски моми ги поят с халби бира с цвят на тъмна урина) и се намираше на разклона на Хайлигенберг, или Свещената планина, където някога се е издигало прочутото светилище на Один. Стигах до амфитеатъра, като карах напреки през реката, надолу от стария град, по една широка улица, която водеше до предградията, и оттам поемах по Свещената планина, следвайки обозначителните табели за развалините на Базиликата на свети Михаел. Самият амфитеатър не бе указан, което само по себе си беше доста зловещо. Пътят се виеше нагоре през гората, тъмнозелените борове едва процеждаха светлината, а аз самата бях Гретел в пухтящ, задъхващ се фолксваген, само дето никой не пускаше трохички от хляб зад мен.
Докато се изкачвах по хълма, мислейки си за всичките тези жестоки германски приказки, в които се разказваше за изплашени малки момиченца и за тъмни гори, колата загубваше скорост на трета предавка. Обземаше ме страх, че ще се затъркалям обратно надолу по стръмнината, така че превключвах на втора, но пак загубвах скорост. Накрая издрапвах на първа.
На върха на Хайлигенберг се намираше малка кула, построена от червен пясъчник, с мъхести, протрити стълби, отвеждащи нагоре към наблюдателницата. Изкатервах се по хлъзгавите стъпала заради гледката, която се откриваше към града. И ето ги — искрящата река, пъстрите гори, тромавия розов силует на замъка. Защо хроникьорите на Третия райх са казали всичко друго за Германия с изключение на това, че е хубава? От морална гледна точка не беше ли въпросното премълчаване прекалено двусмислено? Красотата на страната и грозотата на народа. Щяхме ли да преглътнем подобна ирония?