— Какво мислите за завръщането на психоанализата във Виена? — попитах с най-жизнерадостния си репортерски глас. Д-р Смъкър, изглежда, се стъписа от шокиращата откровеност на въпроса ми. Погледна ме продължително и изпитателно. — Пиша статия за новото списание „Voyeur“ — допълних. Очаквах, че поне леко ще се усмихне, като чуе заглавието.
— Е, добре — флегматично изрече Смъкър, — а вие какво мислите по въпроса?
После се заклатушка към ниската си изрусена жена, облечена в синя плетена рокля със зелено крокодилче над дясната й (синя) цица.
Трябваше вече да зная защо аналитиците винаги отговарят на въпроса с въпрос! И защо пък тази нощ щеше да бъде по-различна от всяка друга независимо от факта, че летяхме в Боинг 747 и ядяхме непозволена храна.
„Еврейска наука“, както антисемитите я наричат. Обърни всеки въпрос с главата надолу и го напъхай в задника на питащия. Изглежда, всички психоаналитици са талмудисти, изхвърлени от семинарията още в първи курс. Спомних си една от любимите шеги на дядо ми:
Въпрос: „Защо евреинът винаги отговаря на въпроса с въпрос?“
Отговор: „А защо да не отговаря евреинът на въпроса с въпрос?“
В крайна сметка при повечето от аналитиците ме потрисаше най-вече липсата на въображение. Добре, първият ми помогна много — германецът, който щеше да изнася доклад във Виена, — но той беше рядко срещана порода: остроумен, самоосмиващ се, без претенции. У него липсваше тази досадна праволинейност, която караше и най-блестящите психоаналитици да изглеждат помпозни. А пък другите, при които ходех — те бяха покъртително праволинейни. Конят, който сънувате, е баща ви. Готварската печка, която сънувате, е майка ви. Купчинките лайна, които сънувате, са всъщност вашият психоаналитик. Това се казва трансференция. Нали?
Сънувате, че си чупите крака, докато карате ски. Всъщност сте си счупили наистина крака на ски и лежите на дивана с пет килограма гипс, благодарение на което сте прикован за седмици вкъщи, но за сметка на това имате възможността да се порадвате на пръстите на краката си и да поразмишлявате върху гражданските права на паралитиците. Да, но счупеният крак в съня ви представлява вашият собствен „осакатен“ полов орган. Винаги сте искали да имате пенис и сега чувствате вина за това, че нарочно сте си счупили крака, за да изпитате удоволствието да ви го гипсират, нали?
Не!
[# Кашсрпа храна — каноните на еврейската религия забраняват употребата на определени храни — Б. пр.]
Добре, нека не се занимаваме с въпроса за „осакатения генитал“. Бездруго това е умряла работа. Да забравим майката — готварска печка, и психоаналитика — купчинка лайна. Какво ли остава освен миризмата? Не говоря за първите години на психоаналитични сеанси, през които се трепеш, за да откриеш собствената си лудост, та да можеш да свършиш поне някаква работа, вместо да посветиш целия си живот на неврозата си. Говоря за времето, когато двамата с мъжа си, подлагани на психоанализа, откакто се помните, сте стигнали дотам, че не можете да вземете нито едно решение, колкото и маловажно да е то, без вашите двама психоаналитици да проведат консилиум, кацнали на облак над главите ви. Чувствате се като троянските воини от „Илиадата“, над чиито шлемове се боричкат Зевс и Хера. Говоря за времето, когато бракът ви се е превърнал вече в „menage a quatre“1. Вие, той, вашият психоаналитик, неговият психоаналитик. Четирима в леглото. Този филм е определено с отметка „x“.2
Намирахме се в описаното състояние почти през цялата изминала година. Всяко наше решение се свързваше с психоаналитика или с процеса на психоанализата. Да се преместим ли в по-голям апартамент? „По-добре първо да видим какво става.“ (Евфемизъм на Бенет за: „Обратно при психоаналитика“.) Да имаме ли дете? „По-добре първо да изясним нещата.“ Да се запишем ли в нов тенисклуб? „По-добре първо да видим какво става.“ Да се разведем ли? „По-добре първо да изясним подсъзнателното значение на развода.“
Казано накратко — изглежда, че бяхме стигнали критичната точка в брака (пет години и чаршафите, получени като сватбен подарък, са почти износени) и че бе дошло време да решим дали да купим нови чаршафи, дали евентуално да имаме дете и да преживеем докрая вСеки един с лудостта и на другия, или просто да зарежем призрака на брака (изхвърляме чаршафите) и да започнем отново да играем играта „Намери си легло“.
Разбира се, вземането на решение се усложняваше допълнително от анализа — неговата основна постановка внушаваше (макар обратното да бе повече от очевидно), че през цялото време нашето състояние се подобрява. Рефренът звучеше приблизително така: