Затворих очи и се завъртях вътре в музиката. Разтърсвах се, извивах се, люлеех се цялата. Много отдавна, още в старите времена на туиста, ми беше проблеснало внезапно, че никой не знаеше как се танцуват тези танци — трябваше ли в такъв случай да му мислиш? В светския танц, както и в светския живот важното е да не ти пука. Оттогава бях станала „добър танцьор“ или поне ми харесваше да танцувам. Беше като чукането — само ритъм и пот.
Ейдриън и аз изтанцувахме следващите пет или шест танца, докато се почувствахме изтощени, мокри и готови да си тръгнем заедно. Танцувах веднъж и с един от австрийците, за да спазя поне привидно приличието — това ставаше все по-трудно и по-трудно. После играх с Бенет, който е превъзходен танцьор.
Харесваше ми фактът, че Ейдриън ме гледаше как танцувам със съпруга си. Бенет наистина си го биваше и имаше точно този вид грация, която липсваше на англичанина. Ейдриън се блъскаше като кон в каруца. Бенет беше гладък и плавен — истински „Ягуар ХКЕ“. И бе така дяволски мил. Откакто на сцената се появи колегата му психоаналитик, Бенет бе станал удивително галантен и грижовен. Ухажваше ме отново през цялото време. Поведението му правеше нещата още по-трудни. Ако поне се беше показал гадно копеле! Ако поне приличаше малко на онези съпрузи от романите — противен, тираничен, — на които си заслужава да сложиш рога. Вместо това той беше сладък. Но най-странното беше, че неговата „сладост“ не намаляваше дори с милиметър моя глад за Ейдриън!
Моят глад вероятно нямаше никаква връзка с Бенет. Защо трябваше да бъде или-или? Аз просто ги исках и двамата. Невъзможен се оказваше именно изборът.
Ейдриън ни откара на връщане до хотела. Докато слизахме от Гринцинг надолу по хълма, заговорихме за децата му с поетичните имена Анаис и Николай; те живееха с него. Бяха на десет и на дванадесет години. Другите две — момичета близначки, които не назова — живееха с майка си в Ливърпул.
— Трудно им е на моите деца без майка — рече англичанинът, — но самият аз съм доста добра мама за тях. Даже обичам да готвя. И правя много прилично къри.
Неговата гордост, че е такава домакиня, едновременно ме забавляваше и очароваше. Бях седнала отпред в триумфа, до Ейдриън. Бенет се беше настанил на малката седалка отзад. Сякаш бе изчезнал — просто излетял от откритата кола и се изгубил безследно в гората. И, разбира се, аз се самоненавиждах, че желаех това. Защо беше толкова сложно? Защо не гледахме приятелски и откровено на създалата се ситуация? „Извини ме, мили, докато отида и се начукам с този хубав непознат.“ Защо не можеше да бъде естествено, честно и несериозно? Защо трябваше човек да рискува целия си живот за едно нищо и никакво безцип-ебане?
Стигнахме пред хотела и си казахме довиждане. Какво лицемерие се изискваше, за да се качиш горе с мъж, с когото не ти се чука; да оставиш да седи долу сам този, когото искаш; и после — в състояние на голяма възбуда — да се чукаш с този, когото не искаш, представяйки си, че той е другият. Това се нарича вярност. Това се нарича цивилизация с нейните условности.
На следната вечер беше официалното откриване на конгреса, проведено в сумрака на коктейлния бюфет във вътрешния двор на Хофбург — един от виенските дворци от осемнадесети век. Сградата е била обновена така, че обществените зали излъчваха целия институционен чар на столова от американски мотел, но, виж, вътрешният двор оставаше далече назад, в мъглявините на осемнадесети век.
Пристигнахме в осем вечерта — този пурпурен час в края на юли. Дълги маси обикаляха като рамка краищата на заграденото пространство. През тълпата се движеха келнери, разнасяха табли с чаши шампанско (сладко германско Sekt се оказа за съжаление). Даже психоаналитиците блестяха в бледоморавата мрачина. Роуз Швам-Липкин носеше розов, обшит с маниста хонконгски пуловер, червена сатенена пола и най-елегантните си ортопедични сандали. Джуди Роуз се плъзгаше в костюм от сребърно ламе, впит в тялото й без сутиен. Дори д-р Шрифт бе облякъл лилав велурен смокинг; на шията му висеше широка сатенена връзка с цвят на розова азалия. А д-р Фромър пък беше с фрак и цилиндър.
Бенет и аз се придвижвахме в тълпата и търсехме някой познат. Висяхме безцелно, докато един келнер любезно ни поднесе таблата си с шампанско и ни даде все пак нещо, с което да се занимаваме. Пих бързо с надеждата да ме хване веднага — но номерът не мина. Близо десет минути се мотах, висях в още по-пурпурен здрач и като че ли виждах мехурчета от шампанско в ъглите на очите си. Предполагаше се, че тръгнах към дамската тоалетна (а всъщност се оказа, че съм поела по дирите на Ейдриън). Намерих хиляди ейдриъновци, строени назад в безкрайността, в дългия и облепен целия с огледала бароков коридор пред дамската тоалетна.