Колоната трептеше в огледалата. Една чудовищна редица от ейдриъновци, в бежови панталони от рипсено кадифе, с поло с цвят на синя слива и с кафяво кожено яке. Стълпотворение от мръсни нокти и стъпала, напъхани в безброй индийски сандали. А още и един безкраен брой лули от морска пяна между хубавите извити устни. Моят безцип-ебач? Моят скрит под кревата мъж? Мултиплициран като любовниците от „Миналото лято в Мариенбад“. Мултиплициран като автопортретите на Анди Уорхол. Мултиплициран като хилядата и един Буда в храма в Киото. (Всеки Буда има шест ръце, всяка ръка — по едно допълнително око… колко ли кура имаха тези милиони ейдриъновци? И всеки кур символизираше безкрайната мъдрост и безкрайното състрадание на Бога?)
— Здравей, патенце! — казва той, обръщайки се към мен.
— Имам нещо за теб — отвръщам и му подавам
[# Sekt — сухо. — Б. пр.]
книгата с посвещение, която влачех с мен целия ден. Ъгълчетата й са започнали да се оръфват от потните ми длани.
— Сладурана! — взима книгата.
Хващаме се под ръка и тръгваме надолу по коридора. „Galeotto fu libro e chi lo scrisse“, както би казал моят стар приятел Данте. Поезията сводничеше на любовта; нейният автор — също. Книгата на моето тяло зееше разтворена и вторият кръг на ада не бе далеч.
— Знаеш ли — казвам аз, — вероятно никога вече няма да се видим.
— Може би затова правим така сега — отвръща той.
Пробиваме си път навън към някакъв друг двор, използван вече предимно като паркинг. Прегръщаме се между фантомите на разни опели, фолксвагени и пежа. Уста срещу уста, корем срещу корем. Ейдриън сигурно има най-влажната целувка в света. Езикът му е навсякъде — като океана. Ние отплуваме. Пенисът му (набъбнал под рипсения панталон) е като висок червен комин на презокеански лайнер. А аз стена около него, сякаш съм вятър в океана. И бърборя всички глупави неща, дето се изричат, докато се натискате на паркинг, опитвайки се някак си да изразите копнежа, който иначе е неизразим — освен може би в поезията. И те естествено звучат осакатено. Обичам устата ти. Обичам косата ти. Обичам ушите ти. Искам те. Искам те. Всичко само за да не кажеш: Обичам те. Защото това е почти прекалено хубаво, за да бъде любов. Прекалено вкусно и сладостно, за да бъде нещо толкова сериозно и трезво като любовта. Цялата ми уста се разтапя. Езикът му ми е вкусен, по-вкусен е сигурно и от зърното на гърдата за устата на кърмачето. (И не ми завирай в носа никакви психиатрични интерпретации, Бенет, защото ще ти ги завра обратно. Инфантилна. Регресивна. Базова склонност към кръвосмешение. Никакво съмнение, бих дала живота си само за да продължа да го целувам така; а ти как би проанализирал това?) Междувременно той ме беше хванал за задника и го мачкаше в шепите на двете си ръце. Беше оставил книгата ми на капака на съседния фолксваген и вместо нея мачкаше сега задника ми. Затова ли пишех? За да бъда обичана? Не знаех вече. Не знаех вече дори собственото си име.
— Никога не съм срещал задник, който може да съперничи на твоя — казва той.
И вметването му ме кара да се чувствам по-добре, отколкото, ако бях спечелила Националната награда за книга. Националната награда за задник — ето какво искам. Трансатлантическата награда за задник за 1971 г.
— Чувствам се като Мисис Америка на Конгреса на сънищата — прошепвам.
— Ти си Мисис Америка на Конгреса на сънищата — отвръща той — и аз искам да те налюбя възможно най-силно и след това да те оставя.
Предупреден си по-малко уязвим, както се знае. Но кой да слуша? Всичко, което чувах, бе туптенето на сърцето си.
Остатъкът от вечерта беше светлини и сенки, чаши шампанско и пиянски психиатричен жаргон. Отново се отправихме навътре през коридора с огледалата. Бяхме толкова възбудени, че дори не се сещахме да направим някакви планове как да се видим отново.
Бенет се усмихваше на червенокосата аржентинка, която висеше на ръката му. Изпих още едно шампанско и започнах да обикалям с Ейдриън. Той ме представяше на всички лондонски психоаналитици и бърбореше нещо за моята ненаписана статия. Ще се съгласят ли да бъдат интервюирани? Би ли могъл да ги приобщи към журналистическото ми начинание? През цялото време ръката му стоеше на кръста ми, а понякога и на задника ми. Бяхме всичко друго, но не и дискретни. Всички забелязаха. Неговият психоаналитик. Моите бивши психоаналитици. Психоаналитикът на сина му. Психоаналитикът на дъщеря му. Психоаналитикът на бившия ми съпруг. Съпругът ми.
— Това госпожа Гудлъв ли е? — попита един от най-старите лондонски психиатри.