Предишните женски истории на Ейдриън практически го квалифицираха като член на моето семейство. Изглежда, мотото му беше — никога не чукай сънародничка. Сегашната му приятелка (в момента тя отглеждаше децата му, както се разбра) беше най-сродната нему птичка измежду любовниците му: еврейско момиче от Дъблин.
— Моли Блум? — попитах.
— Кой?
— Не знаеш коя е Моли Блум!?!
Не можех да повярвам на ушите си. Всички тези високообразовани английски слогове, а той даже не беше чел Джойс! (Самата аз бях прескачала големи пасажи от „Ulysses“, но това не ми пречеше постоянно да разправям на хората, че точно тя е любимата ми книга. Както и „Тристрам Шенди“.)
— Аз съм не-грамотен — отвърна Ейдриън, произнасяйки странно сричките.
Беше страшно доволен от себе си. Още един тъп доктор — помислих си. Като повечето американци и моя милост наивно предполагаше, че английският акцент означаваше образованост.
Е, добре — начетените мъже често се оказват ужасни помияри. Ужасен отврат! Но бях разочарована. Както, когато разбрах, че моят психоаналитик никога не беше чувал за Силвия Плат. Дни наред му бях говорила за нейното самоубийство и за това как и аз искам да напиша велика поезия и да сложа главата си в газовата фурна. А през цялото време той сигурно си беше мислил за замразения кейк, който го очакваше у дома.
Вярвайте ми или не, но гаджето на Ейдриън се казваше Естер Блум — не Моли Блум! Била тъмнокоса и закръгленка и страдала, както се изрази той, „от всички еврейски тревоги. Много чувствена и невротична“. Нещо като еврейска принцеса от Дъблин.
— А жена ти — тя каква беше? (Вече се бяхме загубили така безнадеждно, че отбихме колата встрани и спряхме.)
— Католичка — отвърна спътникът ми. — Папистка от Ливерпул.
— С какво се занимаваше?
— Акушерка.
Информацията ми прозвуча някак странно. Не знаех как точно да реагирам.
„Той бил женен за акушерка, католичка, от Ливерпул“ — представях си, че пиша аз. (В романа си щях да променя името на Ейдриън с някое по-екзотично и щях да го направя много по-висок.)
— Защо се ожени за нея?
— става дума за най-известната книга на Джеймс Джойс „Одисеи“. — Б. пр.
— Защото ме караше да се чувствам виновен.
— Страхотна причина!
— Точно така. Като студент бях истински кучи син, но с чувство за вина. Абсолютен педераст съгласно протестантската етика! Искам да кажа — спомням си някои момичета, които ме караха да се чувствам добре, — но точно това чувство ме плашеше. Имаше едно момиче, което наемаше огромен хамбар и канеше всички да ходят там и всеки да се чука с всеки. Тя ме караше да се чувствам добре — така че, разбира се, аз се отнасях с подозрение към нея. А пък жена ми ме караше да се чувствам виновен — и, разбира се, се ожених за нея. Бях не по-различен от теб. Нямах вяра на удоволствието или на собствените си импулси. Боях се до смърт да не би да се почувствам щастлив. И щом се уплаших — се ожених. Точно като теб, любов моя.
— Какво те кара да мислиш, че съм се оженила от страх? — Бях възмутена, защото бе прав.
— О, вероятно си решила, че чукаш прекалено много мъже, защото не си знаела как да отказваш, а това даже ти е харесвало за известно време и тогава си се почувствала виновна, задето си се забавлявала. Ние сме програмирани за страдания, не за радост. Мазохизмът ни е бил насаден още в най-ранна възраст. От теб винаги се е очаквало само да работиш и да страдаш — и най-лошото е, че ти също го приемаш като предопределение. Да, но това е пълна дрисня. На мен ми бяха необходими тридесет и шест години, за да разбера каква страшна дрисня е това, и ако искам нещо да направя за теб, то е да те накарам да проумееш тази гадория.
— Имаш най-различни планове за мен, нали? Искаш да ме научиш на свобода, на удоволствие, искаш да пишем заедно книги, искаш да ме покръстиш в своята вяра… Защо мъжете винаги искат да ме превъзпитават? Сигурно им изглеждам някак по-особено.
— Изглеждаш така, сякаш желаеш да бъдеш спасена, патенце. Просиш си го. Въртиш ми огромните си късогледи очи, като че ли съм Големият Тати-психоаналитик. Вървиш през живота, търсиш си учител и щом го намериш, ставаш толкова зависима от него, че го намразваш. Или пък го изчакваш да покаже някаква слабост и тогава го презираш просто защото е човечен. Седиш си там, правиш си картотеки и умозаключения и си представяш хората или като книги, или като епикризи. Позната ми е тази игра. Казваш си, че събираш материал. Казваш си, че изучаваш човешката природа. Изкуството над живота, нали? Друга разновидност на пуританската дрисня. Само че ти го усукваш по нов начин. Мислиш си, че си хедонистка единствено защото си се чупила и си забягнала с мен. Но е все едно — става дума за шибаната стара етика на занаята, — тъй като ти само си мислиш как ще ме опишеш. Всъщност това е занаят, n’est се pas? Можеш да ме чукаш и да го наричаш поезия. Много умно! По този начин чудесно се самозалъгваш.