— Велик специалист, няма що! Истински телевизионен психодоктор.
Ейдриън се засмя.
— Слушай, патенце! Аз зная за теб от самия себе си. Психоаналитиците си играят на същата игра. Те са абсолютно същите като писателите. Всичко протича по идентичен начин — историята на заболяването, изследването. И докторите се страхуват от смъртта точно както и поетите. Те ненавиждат смъртта: затова са се посветили на медицината. И през цялото време трябва да се ровят в нещо и да са много заети, за да си доказват постоянно, че са живи. Познавам играта ти, защото и аз я играя. Загадката не е чак толкова сложна, както си въобразяваш. Всъщност ти си съвсем прозрачна.
Вбесих се от факта, че той ме виждаше в още по-цинична светлина, отколкото се виждах самата аз. Винаги съм си мислила, че съм защитена от гледищата на другите хора относно моята особа, тъй като си изработвах възможно най-злъчната автохарактеристика. И сега изведнъж разбирах, че дори собственото ми злъчно самомнение не е било нищо повече от едно самоласкателство. Всякога, когато съм наранена, прибягвам до гимназиалния си френски: Vous vous moquez de moi
— Абсолютно вярно! Точно това правя. Виж какво — ти седиш сега тук с мен, защото целият ти живот е непочтен, защото бракът ти е мъртъв или умира, или е изтъкан от лъжи. И лъжите са си твое творение. Изобщо трябва спешно да се спасяваш, да те вземат дяволите!
[# N’cst—се pas? — нали? (фр.) — Б. пр. Подигравате ми се (фр.). — Б. пр.]
Преебаваш собствения си живот, не моя.
— Спомена, мисля, че съм искала ти да ме спасиш.
— Искаш. Само че няма да ти се дам да ме вкараш така лесно в капана. Ще те издъня в нещо много важно и ти ще започнеш да ме мразиш много повече, отколкото мразиш мъжа си.
— Аз не мразя мъжа си.
— Добре, но той те отегчава — а това е доста по-лошо, нали?
Не отговорих. Сега вече наистина се чувствах потисната. Ефектът от шампанското също се изпаряваше.
— Защо трябва да ме превъзпитаваш преди дори дг си ме начукал?
— Защото ти всъщност искаш точно това.
— Имаш много здраве! Това, което всъщност искам, е да си легна с теб и да оставиш клетия ми мозък на мира.
Ала знаех, че лъжа.
— Мадам, щом искате да бъдете начукана, ще бъдете. — Подкара колата. — Знаеш ли, харесва ми да те наричам „мадам“.
Но аз не си бях взела диафрагма, а той нямаше ерекция и докато стигнем най-накрая до неговия пансион, бяхме вече абсолютно изцедени от автомобилните главоблъсканици из града.
Легнахме на неговото легло и се прегърнахме. С нежност и почуда проучвахме голотата си. Най-хубавото нещо на правенето на любов с друг мъж след всичките изминали брачни години е преоткриването на мъжкото тяло. Тялото на собствения ти мъж е практически като твоето собствено. Всичко в него ти е известно. Всичките му миризми, вкусове, бръчки, косми, бенки. Докато Ейдриън беше като непозната страна. Езикът ми направи по нея обиколка без гид. Започнах от устата му и тръгнах надолу. Якият му загорял врат. Гърдите му, покрити с къдрави, рижи косми. Коремът му, малко затлъстял — за разлика от тъмния, стегнат корем на Бенет. Клюмналият му розов пенис с привкус на урина, който отказваше да щръкне в устата ми. Яркорозовите му, космати ташаци, които поемах в устата си един по един. Мускулестите му бедра. Загорелите колене. Краката му. (Тях не целунах.) Мръсните им нокти. (Също.) После започнах всичко отначало. От хубавата му мокра уста.
— Откъде се взеха тези малки, остри зъбки?
— От белката, която беше моя майка.
— От какво?
— Белката.
— О! — не знаех, какво значеше това, а и не ми пукаше. Вкусвахме се един друг. Бяхме в поза 69. Езикът му изпълняваше сложни музикални фрази в путката ми.
— Имаш прекрасна путка — рече той — и най-великия задник, който някога съм виждал. Жалко, че нямаш цици.
— Благодаря.
Продължавах да го смуча, но пенисът му, щом се втвърдяваше, веднага пак спадаше.
— Всъщност и така, и така не искам да те чукам.
— Защо?
— Не знам защо! Просто не ми се ще.
Ейдриън предпочиташе да бъде обичан само заради самия себе си, а не заради рижавата си коса. (Или заради розовия си кур.) Всъщност беше трогателно. Той не желаеше да го използват като машина за ебане.
— Мога да начукам най-страшните мацки, ако ми се ще — рече англичанинът предизвикателно.
— Разбира се, че можеш.
— А сега вече извади тъпия си глас на социален работник — застреля ме той.