Да се влюбя лудо не беше чак толкова необичайно за мен. Влюбвах се почти всяка година, и то в различни типове. Влюбвала съм се в един ирландски поет, който отглеждаше прасета в някаква ферма в Айова. Влюбвала съм се в един романист, висок над метър и осемдесет, който приличаше на каубой и пишеше само алегории за последствията от радиацията. Влюбвала съм се и в един синеок литературен критик, който пък посрещна с ентусиазъм първата ми стихосбирка. Влюбвала съм се в един навъсен художник (чиито три съпруги се бяха самоубили). Влюбвала съм се в един много изискан професор по философия на Италианския ренесанс; негова милост дишаше лепило и чукаше първокурснички. Влюбвала съм се в преводач от ООН (староеврейски, арабски, гръцки), който имаше пет деца, болна майка и седем непубликувани романа в обширния си апартамент на Морнингсайд Драйв. Влюбвала съм се в един бледолик биохимик, WASP, който ме заведе на обяд в Харвард клуб и който е бил женен за две други писателки — и двете склонни към нимфомания.
Но от моите любови не се получаваше нищо. О, имало е натисканици на задната седалка на коли. И дълги пиянски целувки в пълни с хлебарки нюйоркски кухни над кани с топло мартини. Имало е флиртове по време на скъпоструващи обеди, от които се дебелееше. И щипвания в книгохранилищата на Бътлъровата библиотека. И прегръдки след поетични четения. И постисквания на длани на разни вернисажи из галериите. И дълги, многозначителни телефонни разговори, и писма, натежали от двусмислен подтекст. Имаше даже някои искрени и откровени предложения (обикновено от мъже,
[# Anglo-Saxon Protestant — бял англосаксонски протестант. — Б. пр.]
които въобще не ме привличаха). Уви, нищо не се получаваше. Предпочитах да се прибера вкъщи и да пиша поеми за мъжа, когото истински обичах (който и да беше той). В крайна сметка бях начукала достатъчно типове, за да знам, че един кур не е чак толкова по-различен от следващия. Така че какво търсех? И защо ли нямах покой? Може би се въздържах да изконсумирам всеки от тези флиртове, защото знаех, че мъжът, когото аз истински исках, щеше да продължи да ми се изплъзва и за мен щеше да остане само разочарованието. Но кой беше мъжът, когото истински исках? Знаех само, че съм го търсила отчаяно още от шестнадесетгодишна възраст, та до ден днешен.
Когато бях на шестнадесет години и наричах себе си Фабиан-социалистка, когато бях на шестнадесет и отказвах да се натискам с момчета, които харесваха Айк, когато бях на шестнадесет и плачех над „Рубайат“, когато бях на шестнадесет и плачех над сонетите на Една Ст. Винсент Милей — аз имах навика да мечтая за идеалния мъж, този, дето можеше да бъде еднакво чукан и телом, и духом. Той имаше лицето на Пол Нюман и гласа на Дилан Томас. Имаше тяло като това на Давид от Микеланджело („с тези чудесни малки, мраморни мускули“, както казвах на моята най-добра приятелка Пиа Уиткин, чиято любима мъжка статуя беше Дискохвъргачът; и двете бяхме студентки, жадни за история на изкуството). И така, той имаше ума на Джордж Бърнард Шоу (или поне това, което аз със своите 16-годишни разбирания си представях, че беше умът на Джордж Бърнард Шоу). Той обичаше Третия концерт за пиано на Рахманинов и песента на Франк Синатра „В най-най-ранните часове на утрото“ повече от всяка друга музика. Споделяше моята страст към гоблени с еднороги, към „Да победиш дявола“, Клоустърс, към „Вторият секс“ на Симон дьо Бовоар, към магьосничеството и към шоколадовия крем. Споделяше презрението ми към сенатор Джо Маккарти, към Елвис Пресли и към моите, родители еснафи. Никога не го срещнах. На шестнадесет
[# Айзенхауер. — Б. пр.]
[## Отдел на нюйоркския музей „Метрополитен“, където са изложени произведения на средновековни майстори художници. — Б. пр.]
години беше непоносимо, че още не го бях срещнала. По-късно научих, че не всичко, което хвърчи, се яде и да не сънувам будна с отворени очи. Контрастът между моите фантазии (Пол Нюман, Лоурънс Оливие, Хъмфри Богард и Давид на Микеланджело) и пуберите с пъпчиви лица, които познавах, будеше смях. Само че аз плачех. Пиа — също. Страдахме заедно в мрачния апартамент на родителите й на Ривърсайд Драйв.
— Представям си го много, много… нали знаеш?… Нещо като кръстоска между Лоурънс Оливие в Хамлет и Хъмфри Богард в Да победиш дявола: с ослепително бели зъби и абсолютно фантастично тяло — нещо като Дискохвъргача — казваше Пиа и сочеше своя доста дебел корем.
— С какво си облечена? — питах аз.
— Виждам го като нещо — сещаш се нали? — нещо като средновековна сватба. Нося бяла островърха шапка с прозрачен воал, падащ от нея. И рокля от червено кадифе — може би виненочервено, — и страшно остри обувки.