Тя ми рисуваше обувките с черния си рапидограф. После ми рисуваше целия тоалет — рокля с висока талия „empire“, с много дълбоко изрязано деколте и с дълги, тесни ръкави. Роклята беше облечена на възхитителен модел, чийто фантастичен бюст преливаше сладострастно извън деколтето. (По онова време самата Пиа бе възпълна, с наднормено тегло, но плоскогърда.)
— Представям си цялата тази работа в „Клоустърс“ — продължаваше тя. — Сигурна съм, че човек може да наеме „Клоустърс“, ако има връзки.
— Къде ще живеете?
— Е, например в някаква странна стара къща във Върмонт — нещо като изоставен манастир или абатство, или нещо такова… (Нито една от нас не поставяше под въпрос факта, че във Върмонт съществуваха изоставени манастири или абатства.) В истински селски стил, с дъсчен под и остъклен таван. Ще бъде нещо като една огромна стая, едновременно ателие и спалня, с голямо кръгло легло под остъкленото пространство и с черни чаршафи. И ще имаме много сиамски котки с имена — Джон Дон, Мод Гон или Дилън, нали знаеш?
Знаех или поне мислех, че знам.
— Във всеки случай — продължаваше тя — … виждам себе си… нещо като кръстоска между Джина Лолобриджида и София Лорен… (Пиа имаше тъмна коса.) Какво мислиш?
Отмяташе назад тъмната си, мазна коса, задържаше я така, всмукваше бузите си и ококорваше към мен големите си сини очи.
— А бе мисля си, че си повече тип Анна Маняни — казвах аз, — земна, първична, но страшно чувствена.
— Може би… — отвръщаше Пиа замислено, позирайки пред огледалото. — О, това е отвратително — допълваше след малко. — Никога не срещаме някой, който поне малко да ни заслужава — и правеше грозна гримаса.
През последната ни година в училището за музика и изкуства двете с Пиа отворихме нашето враждебно малцинство и включихме в него някои избрани нестандартни личности. Това беше най-големият компромис, който някога бяхме правили, за да си имаме и ние група. В групата влизаха цицоресто момиче на име Нина Ноноф, чиито претенции за изключителност се свеждаха до некрофилската й страст към духа на Дилън Томас, до предполагаемите й познания за китайските и японските профанации и до нейния „контакт“ с един истински студент от Иейл (който предизвикваше у нас мечти за групови футболни уикенди — уви, „контактът“ се оказа приятел на приятеля на познат на брат й). Освен това майката на Нина имаше голяма колекция от „секскниги“, в които включвахме и „Навлизане в зряла възраст в Самоа“, и „Секс и темперамент“; всяка книга, съдържаща думата „пубертет“, беше O.K. И накрая — бащата на Нина беше човек от висока класа, тъй като бе създал през 1940 г. Сините радиосерии. Що се отнася до Джил Сигел, то тя беше член на групата не толкова заради класата си, колкото поради милосърдието ни. Нямаше с какво да допринесе за нашата изтънченост, но компенсираше със сляпата си преданост към обществото ни и с ласкателния начин, по който имитираше и най-екстравагантните ни превземки. Ту член, ту нечлен на групата беше Грейс Барато от музикалния випуск; ние не уважавахме интелекта й, но тя пък разправяше фантастични истории за сексуалните си подвизи. Макар че го отричаше, ние тайно си говорехме, че Грейс сигурно е „стигала докрай“ Най-малкото тя е demi-vierge — казваше Пиа. Аз кимах с разбиране. По-късно проверих значението на думата в речника.
Допуснахме само две момчета в групата, но с тях се отнасяхме възможно най-презрително, за да ги накараме да разберат, че са при нас главно поради благоволението ни. Тъй като ни бяха съученици, а не „мъже колежани“, искахме да бъде ясно, че можем да ги считаме единствено за „платонически“ партньори. Джон Сток беше син на стари приятели на моите родители. Бузест, рус и пишеше къси разкази. Любимата му фраза бе „пароксизми на страстта“. Тя се появяваше поне веднъж във всеки негов разказ. Рон Перкоф (когото, разбира се, наричахме „перкото“) беше влюбен в мен. Висок, слаб, с клюнест нос и с наистина невъобразим асортимент от пъпки и черни точки по лицето (ах, как копнеех да ги изстискам), той се изживяваше като англофил. Беше абониран за „Пънч“ и за едно разпращано с въздушна поща издание на „Манчестър Гардиън“, мъкнеше стегнато навит чадър (независимо от времето), произнасяше „банален“ (една от любимите му думи), провлачвайки втората сричка, и изпъстряше речта си с изрази като „шибан калпазанин“ и „мотам се“.
След като приключи кандидатстудентската кампания и агонията около очакването на съобщенията за приемането ни в колеж, ние шестимата „се мотахме“ основно в апартамента на моите родители. Чакахме с нетърпение свидетелствата си за зрелост, докато течеше последният мързелив пролетен семестър. Седнали на пода в гостната, консумирахме тонове плодове, сирене, сандвичи с фъстъчено масло и сладкиши, слушахме албумите на Франк Синатра и пишехме колективни епични творби, като се опитвахме да ги направим толкова порнографски, колкото позволяваше нашият ограничен опит. Творяхме на моята портативна машина „Оливети“, която преминаваше последователно от коляно на коляно. Ако присъстваше Джон — „пароксизмите на страстта“ се явяваха неизменно на дневен ред.