Една юначна лейди — сочна, жизнерадостна, любвеобилна, както и талантлива! Към кого ли бихме могли да се обърнем за пример? Колет под своята галска негърска грива? Сафо, за която не се знае почти нищо? „Аз гладувам/ и чезна“ — казваше тя в моя собственоръчен аматьорски превод. Така и ние! Почти всички жени, които адмирирахме, се оказваха в голямата си част или стари моми, или самоубийци. Дотам ли водеше всичко това?
И така, търсенето на невъзможния мъж продължи.
Пия въобще не се омъжи. Аз го сторих два пъти — но търсенето още продължава. Всеки от безбройните ми психодоктори би могъл да ви каже, че аз търся баща си. Не го ли правеха всички? Обяснението въобще не ме задоволяваше. Не, не че изглеждаше грешно; то изглеждаше прекалено просто. Може би търсенето беше в действителност някакъв ритуал, в който много по-важен бе процесът, отколкото резултатът. Може би това беше някакво дирене. И вероятно въобще нямаше никакъв мъж, а само мираж, породен от нашите копнежи и пустотата. Когато си лягаш гладен, сънуваш, че ядеш. Когато си лягаш с пълен пикочен мехур, сънуваш, че ставаш да пикаеш. Когато си лягаш разгонен, сънуваш, че се чукаш. Може би невъзможният мъж не беше нищо друго освен привидение, създадено от нашите собствени силни желания. Може би той беше като безстрашния неканен гост, призрака-изнасилвач, когото жените очакваха да намерят под леглата си или в килерите. Или може би той беше наистина смъртта, последният любовник. В една поема аз си го представях като мъжа под леглото.
Мъжът под леглото
Мъжът, който чакаше там от години
Мъжът, който чака за моя плаващ бос крак
Мъжът, който мълчи, докато кълбета мъхурляк
се гонят в тъмнината
Мъжът, чийто дъх е диханието на малки бели пеперудки
Мъжът, чието дишане чувам, когато вдигам
телефона
Мъжът в огледалото, чието дъхване затъмнява
среброто
Скелетът в килера, който трака с топчетата
нафталин
Мъжът в самия край на пътя
Аз го срещнах нощес. Аз винаги го срещам
Той стои в кехлибарения въздух на един бар
Когато скаридите се гърчат като размахани пръсти
и яздят през въздушното пространство, забодени
на клечки за зъби-шишове
Когато ледът се пропуква и Аз почти пропадам
той наглася лицето си около празнините му
той насочва очите си без зеници към мен
Години е чакал, за да ме повлече надолу, да потъна
и сега ми казва
чакал е само, за да ме отведе вкъщи
Ние валсираме през улиците като смъртта и
девицата
Ние преплуваме през стената на стената на моята
стая
Ако той е моят сън, той ще се скатае обратно
в тялото ми
Дъхът му пише писма от влага по стъклото на
бузите ми
Аз се увивам около него като тъмата
Дъхвам в устата му
и го правя реален.
1,2,3
[# В оригинала е изписано със знака &. — Б. пр.]
7.
НЕРВНА КАШЛИЦА
На това, което си спомняме, му липсват твърдите очертания на факта. Помагаме си, като създаваме малки фикции, много изкусни и индивидуални сценарии, които доизясняват и дооформят нашето изживяване. Припомняното събитие става фикция или структура, създадена да подслони известни чувства. Това ми се струва очевидно. Ако не бяха тези структури, изкуството щеше да е прекалено персонално за артистите, които го създават, и много по-малко за публиката, която го възприема. Даже киното, най-дословното от всички изкуства, е редактирано.