И двамата са американци. Той е висок и слаб, с малка глава. Ориенталски тип, с рошава черна коса. Тя е руса и дребна, и нещастна. Препъва се често. Той — никога. Той я мрази за това, че се препъва. Сега вече сме ви разказали всичко. Освен историята.
В следващия момент гледаме надолу, от върха на спираловидно стълбище в някакъв хотел на Левия бряг, докато те се изкачват към петия етаж. Тя го следва по завоите нагоре, нагоре. Гледаме върховете на техните глави, които подскачат равномерно. След това виждаме лицата им. Нейното изражение е кисело и тъжно. Стиснатата му челюст излъчва инат и упорство. Той продължава да си прочиства гърлото.
Стигат на петия етаж и намират стаята. Той отваря вратата без никакво усилие. Стаята представлява обичайната гледка в западнал парижки хотел. Всичко е овехтяло. Избеляла басмена покривка на леглото. Изнищено по ъглите килимче. Зад паянтова картонена преграда има мивка и биде. Прозорците вероятно гледат към покривите, ала сега са с плътно спуснати завеси от кафяво кадифе. Започнало е да вали отново и дъждът се чува едва доловимо; чука морзовата си азбука отвън по терасата.
Тя отбелязва наум как всички парижки хотели от по двадесет франка на вечер имат един и същ въображаем декоратор. Не може да сподели прозрението си с него. Ще я вземе за развалена жена. Но го казва на себе си. Мрази тясното двойно легло, хлътнало в средата. Мрази дългата тясна възглавница. Мрази праха, който избухва в носа й, когато отмята покривката. Тя мрази Париж.
Той се съблича, треперейки. Ще забележите колко е хубаво тялото му, без нито едно косъмче по него, колко е изправен гърбът му, колко са стройни и загорели прасците на краката му, колко са издължени пръстите на ръцете му. Но това тяло не е предназначено за нея. Той си облича пижамата някак с укор. Тя стои по чорапи.
— Защо винаги трябва да правиш така? Караш ме да се чувствам толкова самотна.
— Ти си виновна.
— Какво искаш да кажеш? Тази нощ исках да бъда щастлива. Бъдни вечер е. Защо ми се сърдиш? Какво съм направила?
Мълчание.
— Какво съм направила?
Той я поглежда, сякаш нейното незнание е поредната обида за него.
— Виж, нека просто да си лягаме и да спим. Нека просто да забравим.
— Да забравим какво?
Той не отвръща нищо.
— Да забравим факта, че ми се сърдиш? Да забравим, че ме наказваш за нищо? Да забравим, че съм самотна и ми е студено, така ли? Че е празник и че ти пак го развали? Това ли искаш да забравя?
— Няма да го обсъждаме.
— Да обсъждаме какво? Кое не искаш да обсъждаш?
— Млъкни! Не желая да крещиш в хотела.
— Не ми пука какво не желаеш да правя. Аз пък искам да се отнасяш с мен цивилизовано. Искам да бъдеш поне любезен и да ми кажеш защо се държиш така! И не ме гледай по този начин…
— По кой начин?
— Сякаш това, че не мога да чета мислите ти, е най-големият ми грях. Не мога да ги чета! И не знам, защо си толкова бесен. Не мога да предугадя всяко твое желание. Ако искаш това от жена си, не очаквай да го намериш у мен.
— Разбира се, че не мога.
— Тогава за какво става дума? Моля те, кажи ми.
— Не би следвало.
— Боже мой! Да не искаш да кажеш, че наистина трябва да ти чета мислите? Да не искаш да се превърна в някаква твоя майчица? Това ли искаш?
— Само ако можеше да се поставиш на моето място…
— О, как го желая, Господи! Но ти не ми даваш, никакъв шанс.
— Нищо не разбираш. Въобще не си на тая вълна.
— Имаше нещо във филма, нали?
— Какво във филма?
— Отново разпит. Защо трябва да ме подлагаш на кръстосан разпит като някаква престъпница?… Беше погребалната сцена, нали?… Малкото момченце гледаше покойната си майка. Тогава ти стана нещо. Тогава се почувства потиснат.
Мълчание.
— Не съм ли права?
Мълчание.
— О, хайде, Бенет! Не ме вбесявай. Моля те, кажи ми. Моля те.
(Той процежда думите една по една като малки подаръци. Като твърди малки лайна.)
— Какво й беше на тази сцена? Какво ми е станало на мен?
— Не ме разпитвай! Отговори ми!
(Тя го обвива с ръце. Той се отдръпва. Тя пада на земята, улавя само крачола на пижамата му. Това не прилича на прегръдка, а по-скоро на спасителна сцена, в която тя потъва, а той с неохота допуска дланта й да се хване за крака му.)
— Стани! (Плаче.)
— Само ако ми кажеш! (Той издърпва крака си.)
— Аз си лягам.
(Тя полага лице на студения под.)
— Бенет, моля те, не прави така! Моля те, говори
— Вбесяваш ме!
— Моля те!
— Не мога.
— Моля те.
— Колкото повече се молиш, толкова повече охладнявам!
— Моля те.
Двамата лежат в леглото и мислят. Дългата възглавница откъм нейната страна е мокра. Тя трепери и хлипа. Той се прави, че не чува. Всеки път, когато се изтъркалят в провисналия център на леглото, той първи се отдръпва. Това се повтаря редовно. Леглото е хлътнало като кану, издълбано от дънер на дърво.