О, митологизирала съм и други списания и литературни издания, но „The New Yorker“ беше моят параклис още от детството. („Commentary“ например организираха гнили сбирки, където семити — с вид на болни от жлъчка и всеки от които се казваше Ървин — се притесняваха до смърт един другиго с проблемите на еврейството, на черните, на осъзнаването, докато си похапвах кълцан черен дроб и блюда от Нова Скотия.) Тези соарета ме забавляваха, но благоговение изпитвах само към „The New Yorker“. Никога не бих се осмелила да изпратя там собствените си жалки напъни, тъй че се чувствах оскърбена и изумена, ако срещнех някого, когото наистина познавах, на неговите страници.
Аз имах съвършено възвишена представа за това, какво означава да бъдеш автор. Представях си ги като тайнствено братство от смъртни, които стъпваха по-леко и по-чевръсто от другите хора, сякаш притежаваха невидими криле на раменете си. Те се усмихваха многозначително, разпознавайки се един другиго по някакъв таен знак — може би по нещо като пословичните радари на прилепите. Но в никакъв случай с нещо толкова елементарно като тайно ръкостискане.
Бенет беше индиректно въвлечен в моето писане, макар рядко да прочиташе и дума от него. Всъщност не изпитвах нужда чак толкова някой да чете творбата ми (защото тя беше по-скоро подготовка за моята бъдеща работа), а най-вече ми бе необходим някой, който да одобрява заниманията ми. Той правеше това. Понякога не беше много ясно дали Бенет е доволен от обстоятелството, че пиша, просто за да не го закачам в депресията му, или наистина се радва да играе ролята на Хенри Хигинс до своята Елиза Дулитъл. Така или иначе, факт беше, че той вярваше в мен дълго преди аз да си повярвам. Като че ли през този лош период от нашия брак ние се домогвахме един до друг индиректно, посредством моето писане. Макар че не четяхме страниците заедно, ние бяхме свързани от тях в уединението си.
И двамата се учехме как да изкараме наяве подсъзнанието си. Бенет седеше почти неподвижен в гостната, потънал в дълбок размисъл за смъртта на баща си, за смъртта на дядо си, за всичките тези кончини, които се бяха струпали на раменете му още когато едва ли беше достатъчно възрастен, за да се справи със собствения си живот. Аз седях в кабинета си и пишех. Учех се да се потапям дълбоко в себе си, за да спася остатъците от миналото. Учех се как да се промъкна в подсъзнанието си и как да уловя онези мои привидно случайни мисли и фантазии. Като ме изключи от своето мироздание, Бенет отвори вратите на световете, простиращи се вътре в собствената ми глава. Постепенно започнах да осъзнавам, че нищо от това, за което пишех в поезията си, не отговаряше на моите най-дълбоки чувства, че имаше едно голямо разминаване между вълненията ми и напечатаното върху листа. Защо? От какво ме беше страх? Изглежда, най-вече от самата мен.
Започнах два романа в Хайделберг. И в двата повествованието се водеше от мъж. Предполагах просто, че никой не би се заинтересувал от женската гледна точка. Не исках да рискувам да бъда наричана и с всички онези епитети, с които окачествяваха жените писателки (дори добрите), като: „умница, остроумна, блестяща, вълнуваща, но с липса на мащабност“. Желаех да пиша за целия свят. Трябваше да напиша „Война и мир“ — или нищо! Не понасях сюжети за „лейди-писател“. Нравеха ми се битки, кориди и сафарита в джунглата. Само че не знаех ни най-малка подробност за битки, кориди и сафари (както и повечето мъже). Линеех от чувство на абсолютно безсилие и мислех, че темите, по които бях компетентна, звучаха „тривиално“ и „женски“ — докато темите-тайни бяха „дълбоки“ и „мъжки“. Независимо какво предприемах, чувствах се обречена на провал. Без разлика дали щях да пиша, или нямаше да пиша. Бях парализирана.
Благодарение на късмета си, на тъгата, на странната си връзка с мъжа ми, на упоритата си решителност (в която тогава въобще не вярвах) успях все пак да натворя три стихосбирки през следващите три години. Изхвърлих двете; третата беше публикувана. Тогава започнаха серия нови проблеми. Трябваше да се справям със собствения си страх от успеха, което се оказа дори по-трудно, отколкото да надживея страха си от провала.