Ако се бях научила как да пиша, не трябваше ли също така да се науча и как да живея? Ейдриън, изглежда, искаше да ме научи как да живея. Бенет, изглежда, искаше да ме научи как да умра. А аз дори не знаех какво искам. Или ги схващах неправилно. Може би Бенет беше животът, а Ейдриън — смъртта. Може би животът беше низ от компромиси и тъга, докато екстазът завършваше неминуемо със смърт. Колкото и да бях встрастена почитателка на играта, не можех да различа сама играчите. Ако можех поне да разгранича доброто от злото, сигурно щях да направя своя избор, но в този момент бях по-объркана от когато и да било.
8.
ПРИКАЗКИ ОТ ВИЕНСКАТА ГОРА
Оковите на брака са толкова тежки, че трябват двама, за да ги носят — понякога дори трима.
Оттогава насетне се започна въртележката. Аз ходех на заседанията с Бенет, напълно убедена, че ще стоя до последната реплика, кълнях се пред самата себе си, че никога повече няма да се видя с Ейдриън, че всичко е приключило, че съм си взела своето и че вече — край; след което срещах Ейдриън и се предавах. Започнах да изпълнявам всички номера от популярните любовни песни и от най-лошите холивудски филми. Сърцето ми прескачаше. Виеше ми се свят, когато той се намираше наблизо. Той беше моето слънце. Сърцата ни си протягаха ръце. Когато се окажеше в същото помещение, аз изпадах в такова състояние на превъзбуда, че едва можех да се задържа на едно място. Беше някакъв вид лудост, пълно абсорбиране. Забравих статията, която се предполагаше, че трябва да пиша. Забравих всичко освен него.
Никой от номерата, които си прилагах по-рано, не минаваше вече. Опитвах се да се държа на разстояние от Ейдриън, използвайки ключови думи, като „съпружеска вярност“ и „прелюбодеяние“; казвах си, че той ще пречи на работата ми и че ако го имам, бих била прекалено щастлива, за да пиша. Опитвах се да си внуша, че наранявам Бенет, че наранявам себе си, че се излагам на показ. И наистина беше така. Но нищо не помагаше. Бях обсебена. В мига, в който влезеше в стаята и ми се усмихнеше — аз бях обречена.
След обяда на първия конгресен ден казах на Бенет, че отивам да плувам, и се измъкнах с Ейдриън. Отидохме с колата до хотела, взех банския си костюм, сложих си диафрагмата, събрах някои други принадлежности, после потеглихме за пансиона на Ейдриън.
Вече в стаята му, аз се съблякох чисто гола за нула време и легнах на леглото.
— Почти отчаяна, нали? — попита той.
— Да.
— Но защо, за Бога? Имаме толкова време.
— Колко?
— Колкото искаш — рече Ейдриън двусмислено. Сиреч, че ако ме зареже, вината ще бъде само моя. Психоаналитиците са такива. Никога не се чукайте с психоаналитик — е моят съвет към всички вас, младочки.
Във всеки случай не беше хубаво. Или не много. Беше само полунадървен и ме блъскаше и се въртеше диво вътре в мен, надявайки се, че няма да забележа. В крайна сметка получих някакво малко подобие на оргазъм и една путка, която ужасно ме болеше. Но бях доволна по някакъв особен начин. Сега ще успея да се освободя от него — мислех си, — не става за чукане. Сега ще мога да го забравя.
— Какво си мислиш? — попита той.
— Че ме начука наистина добре.
Спомних си, че бях използвала веднъж същата фраза и пред Бенет, но тогава тя беше много по-вярна.
— Ти си лъжкиня и лицемерка. Защо трябва да лъжеш? Знам, че не те начуках, както трябва. Мога да го направя и много по-добре.
Бях хваната натясно от неговата прямота.
— Добре — съгласих се мрачно, — не ме начука, както подобава. Признавам си.
— Това вече е по-добре. Защо винаги се опитваш да се правиш на социален работник? За да спасиш егото ми ли?
Той произнасяше „егоо“.
Замислих се за миг. Какво правех? Предполагах просто, че така трябва да се държа с мъжете. Ако не го правех, те щяха да се скапят или да полудеят. А аз не исках да накарам още един мъж да полудее.
— Слушай, изглежда, винаги мисля, че мъжкото его е толкова крехко, че трябва човек да го крепи нежно…
— Да, но моето не е чак толкова крехко. Мога да понеса признанието ти, че не съм те наебал, както трябва. Особено когато това е абсолютно вярно.
— В такъв случай, предполагам, че никога не съм срещала друг като теб.
Усмихна се доволно.
— Не, не си, патенце, и смея да кажа, че и занапред никога няма да срещнеш подобен. Казах ти, че съм антигерой. Не съм тук, за да те спася и да те отведа на бял кон.