За какво беше тук тогава, чудех се. Със сигурност — не за чукане!
Отидохме да плуваме на огромния обществен Schwimmbad в предградията на Виена. Никога през живота си не ми се бе случвало да видя толкова много препечена сланина. В Хайделберг нарочно бях избягвала обществените плувни басейни и сауни, а когато пътувахме — не посещавахме плажовете, населени с германци. Нарочно заобикаляхме Равена и другите тевтонски поселища. Но за сметка на това се зазяпвах завистливо в хубавите хлътнали пъпове из френската Ривиера и по богаташките, стегнати кореми из плажовете на Капри. Но тук бяхме заобиколени от планини от Schlag и Sacher Torte, преобразени в тлъстини.
— Като в „Страшният съд“ на Микеланджело е — рекох на Ейдриън. — Тоя, дето е на края на Сикстинската капела.
Той ми се изплези и ми направи гримаса.
— Хората наоколо просто се забавляват и си плуват, а ти втренчваш сатиричния си поглед в тях и виждаш навсякъде само разгул и поквара. Би трябвало да те наричам Мадам Савонарола.
— Правилно — съгласих се сговорчиво.
Щях ли някога да престана да се взирам, да правя дисекция и да разнищвам всичко? Вероятно — не.
— Но те наистина изглеждат като в „Страшният съд“ — додадох. — Божието отмъщение към германците за прасешката им природа е да ги направи да изглеждат самите те като прасета.
И Бога ми! Те изглеждаха: не само тлъсти, не само с друсащи се шкембета, провиснали ръце, двойни брадички и тресящи се бедра — но всичкото това бе и яркорозово. Пращящо. Изгоряло. По-червено от свинско печено по китайски. Изглеждаха като прасета сукалчета. Или пък като свинския зародиш, на който трябваше да правя дисекция във втори курс зоология — ватерло-оото в кариерата ми на колежанка.
Плувахме и се целувахме в басейна между другите прокълнати души. Аз носех черен бански с презрамки и с деколте, изрязано чак до пъпа, така че всички ме зяпаха — жените с неодобрение, мъжете похотливо. Усещах спермата на Ейдриън между краката си и как тя бавно изтичаше в хлорирания басейн. Една американка, дарител на английско семе за германците. Някакъв изчанчен План Маршал. Нека неговата сперма благослови водата им и ги покръсти! Нека ги очисти от греховете им. Ейдриън Кръстител. А аз — същинска Мария Магдалена. Ала се чудех също така дали плуването веднага след чукането нямаше да ме забремени. Може би водата ще изтласка спермата зад диафрагмата ми. Внезапно се ужасих от тази перспектива. И същевременно изведнъж ми се прииска да забременея. Представях си красивото бебе, което бихме направили двамата. Наистина бях налапала въдицата.
Седнахме на тревата под едно дърво и пихме бира. Говорехме за бъдещето си — каквото и да било то. Ейдриън, изглежда, мислеше, че аз трябва да напусна съпруга си и да се установя в Париж (където той щеше да прелита и да ме посещава периодически). Можех да наема мансарда и да пиша книги. Можех да ходя в Лондон и да пиша книги с него. Щяхме да бъдем като Симон дьо Бовоар и Сартър — заедно, но все пак отделно. Щяхме да се научим да страним от глупави неща като ревността. Щяхме да се чукаме и щяхме да чукаме всичките си приятели. Щяхме да живеем, без да се притесняваме за собственост или за притежание. Евентуално някой ден щяхме да основем комуна за шизофреници, поети и психиатри радикали. Щяхме да живеем като истински екзистенциалисти, вместо само да говорим за това. Щяхме да живеем, всички заедно, в геодезичен купол.
— Нещо като „Жълтата подводница“? — казах аз.
— Да, защо не?
— Ти си неизлечим романтик, Ейдриън… Уолдън Понд и всичко останало.
— Виж — аз не разбирам какво му е по-супер на лицемерието, с което ти живееш. Да си играеш на такива дивотии, като „съпружеска вярност“, „моногамия“, да живееш сред милион противоречия, да те отглежда мъжът ти като някаква талантлива малка глезла и никога да не стъпиш на собствените си два крака. Ние поне ще бъдем честни. Ние ще живеем заедно и ще се ебем открито с всички. Никой няма да експлоатира никого и никой няма да се чувства виновен за това, че е зависим…
— Поети, шизофреници и психодоктори?
— Е, няма кой знае каква разлика между тях.
— Никаква като че ли.
Ейдриън беше усвоил екзистенциализма в едноседмичен курс в Париж от Мартин — онази френска актриса, която беше престояла в хамбара.
— Много бързо — отбелязах аз. — Някакъв опростен екзистенциализъм. Нещо като вечерния курс на Берлиц. По какъв начин успя тя?
Ейдриън ми описа как отишъл в Париж, за да види Мартин, и как тя, за да го изненада, го посрещнала на Орли със своите приятели Луиза и Пиер. Те трябвало да прекарат цялата седмица заедно, без да се разделят никога, да си казват всичко един на друг, да се чукат във всички възможни комбинации и без никакви „извинения от глупаво морално естество“.