Старомодно облечено бичме — кметица на Виена — обсипваше с herzliche Griisse Анна Фройд и другите психоаналитици и бълваше безкрайни германски тъпотии за това колко щастлив е град Виена да приеме отново всички тях. Разбира се, не се чувстваше и намек за начина, по който те го бяха напуснали през 1938 г. Без петдесет-членен оркестър, който да свири в тяхна чест валса „Синият Дунав“, без някой да ги отрупва с herzlichenf Griissen и с безплатен Schnaps.
Когато пристигна храната, стадото от психоаналитици в официално облекло се втурна с мучене и грухтене към масите.
— Бързо, те се блъскат, за да бъдат на първа линия! — изблея една матрона с акцент, напомнящ Флетбуш, наслоен с оттенъци на Скерсдейл и Ню Скул.
— Вече им сервират кейк в съседната зала — додаде друга стокилограмова хубавица, напъхана в костюм с панталон в канареножълто и цялата святкаща от фалшиви диаманти.
— Не се блъскайте! — извика изискан (или може би изгасващ) на вид по-възрастен психоаналитик, облечен в демодиран смокинг и с пояс на шотландски карета. Той беше премазан между някаква жена, която се мяташе към блюдото с пуйка, и мъж, току-що домогнал се до местното блюдо. От единия до другия край на масите не можеше да се види нищо друго освен дълги ръце, които грабеха хищно храна със сребърни вилици.
Докато траеше това удивително представление, от балкона над централната бална зала свиреха прочувствено цигулките. Псевдоготическите арки на високия таван бяха осветени от хиляди псевдосвещи и само неколцина твърдоглавци продължаваха да се въртят на дансинга под звуците на заглъхващия виенски валс. О, пътешествия, приключения, романтика! Аз излъчвах здраве и добро самочувствие, каквито можеше да излъчва жена, наебана за един ден четири пъти от двама различни мъже, но в съзнанието ми беше истинска бъркотия от противоречия. И, уви, не можех да ги проумея всичките.
Понякога ставах предизвикателна и мислех, че имам абсолютното право да сграбча всяко удоволствие, което ми се предлага, докато трае краткият ми престой на тази земя. Защо пък да не бъда щастлива и да не живея като епикурейка? Какво лошо имаше в това? Знаех, че жените, които извличаха най-много полза от живота (и от мъжете), бяха същите, които изискваха най-много; знаех, че ако се държите така, сякаш сте ценена и желана, и мъжете ви намират ценена и желана; че ако отказвате да бъдете изтривалка, никой не би си позволил да ви третира като такава. Знаех, че сервилните жени ги стъпкват и че към жените, дето се държаха като кралици, се отнасяха като към такива. Но в момента, в който предизвикателното ми настроение отминеше и аз се преизпълвах с мъка и отчаяние, изпитвах ужас, че ще загубя и двамата мъже и че ще бъда изоставена съвсем сама, изпитвах жал към Бенет, проклинах себе си за своята нелоялност и се презирах безкрайно за какво ли още не. После исках да изтичам при Бенет и да помоля за прошка, да се хвърля в краката му с предложението да му износя дванадесет деца незабавно (най-вече за да циментирам собствените си окови), да му обещая да му служа като вярна робиня в замяна на каквато и да била сделка, стига тя да включваше сигурност. Готова бях да стана сервилна, преситена, захаринено сладка: сиреч, целия вързоп лъжи, който откакто свят светува, минава за женственост…
Ала нито една от тези линии на поведение не изглеждаше смислена и аз го знаех. Нито да доминираш, нито да бъдеш доминирана. Нито да бъдеш кучка, нито да бъдеш сервилна. И двата варианта можеха да се окажат капани. И двата не водеха доникъде освен към самота, и двата следователно трябваше да бъдат избягвани. Но какво можех да сторя? Колкото повече се мразех, толкова повече намразвах себе си за това, че се мразех. Безнадеждно беше.
Прекарвах като на скенер лицата от тълпата, за да открия Ейдриън. Но нито едно от тях не ме задоволяваше. Всичките ми изглеждаха груби и грозни. Бенет знаеше какво правя и проявяваше влудяващо разбиране.
— Изглеждаш като в „Миналото лято в Мариенбад“ — рече той. — Случило ли се е, или не се е случило? Единствено психоаналитикът й знае със сигурност.
Беше убеден, че Ейдриън „само“ олицетворяваше баща ми — в такъв случай това беше Kosher. Само! Накратко казано, просто „разигравах“ Едипова ситуация, както и „неосъществена трансференция“ спрямо моя германски психоаналитик д-р Хаппе, да не говорим за д-р Колнър, когото току-що бях напуснала. Бенет можеше да разбере всичко. Всичко, докато ставаше дума за Едипов комплекс. Всичко, докато ставаше дума за трансференция, а не за любов.