В известен смисъл Ейдриън беше по-лош.
Срещнахме се на страничното стълбище под готическата арка. И той като мен беше преизпълнен с интерпретации.
— Продължаваш да тичаш напред-назад помежду ни — рече. — Чудя се кой от нас е Мами и кой Тати?
Изпитах внезапния налудничав импулс да си събера багажа и да се махна далеч и от двамата. Може би не ставаше въпрос да избирам между тях, а просто да избягам и от двамата. Уповаваща се на собствените си ръце. Стига с тези безсмислици да тичам от един мъж
[# Кашер (евр. — храна, отговаряща на сир. религ. изисквания. — Б. пр.]
към следващия. Време е поне веднъж да стъпя на собствените си два крака. Защо това ми изглеждаше толкова страшно? Другите възможности бяха още по-лоши, нали? Един цял живот фройдистки интерпретации или един цял живот лейнгиански интерпретации! Какъв избор! Бих могла поне да се влея в редиците на религиозните фанатици, на учените чудаци или на доктринерите марксисти. Всяка една система е усмирителна риза, ако се придържате настойчиво и всеотдайно към нея без никакъв хумор. Но аз не вярвах в системите. Човешкото същество беше несъвършено и във висша степен абсурдно. В какво вярвах тогава? В хумора. В присмеха над системите, над хората, над самата себе си. В присмеха даже над собствената си нужда да се смееш през цялото време. Във виждането на живота като противоречив, многостранен, разнообразен, смешен, трагичен и с мигове на жестока, безбожна красота. Във виждането на живота като плодов кейк заедно с вкусните сливи и лошите ядки — еднакво предназначени да бъдат погълнати лакомо, защото не можете да се наслаждавате само на сливите, без от време на време да се натравяте и от ядките. (Поразказах нещичко от това на Ейдриън.)
— Животът като плодов кейк! Страхотно речовита си, нали? — каза Ейдриън предимно като констатация, отколкото като въпрос. — Е, и? Кое му е новото? Или искаш да направиш просто нещо ново?
И ме дари с влажна, лигава целувка; езикът му беше една от сливите в плодовия кейк.
— Докога ще продължаваш да ме нараняваш по този начин? — попита Бенет, когато се прибрахме в хотела. — Няма да търпя до безкрайност.
— Съжалявам — отвърнах. Прозвуча толкова неубедително.
— Мисля, че трябва да се махаме оттук, да вземем следващия самолет и да се връщаме в Ню Йорк. Не можем да продължаваме с това безумие. В ужасно състояние си, като омагьосана, като полудяла. Искам да те отведа у дома.
Започнах да плача. Исках да се върна у дома. И същевременно никога да не се връщам повече там.
— Моля те, Бенет. Моля те, моля те, моля те.
— Молиш ме за какво? — озъби се той.
— Не знам.
— Даже не ти стиска да останеш с него. Ако си влюбена, защо тогава не поемеш последствията и не заминеш при децата му в Лондон? Но не можеш да направиш дори това. Не знаеш какво искаш! — Спря за малко. — Трябва да заминем веднага.
— Каква полза? Ти никога вече няма да ми вярваш. Провалих всичко. Безнадеждно е.
И мисля, че наистина повярвах в тези си думи.
— Може би, ако се приберем вкъщи и ако се подложиш веднага на психоанализа, ако разбереш защо си го направила, ако го превъзмогнеш, може би ще успеем да спасим брака си.
— Ако отново се подложа на психоанализа! Това ли е условието?
— Не заради мен, а заради себе си. Само така няма да продължиш да правиш тези неща.
— Правила ли съм го някога преди? Правила ли съм го? Даже когато си се държал отвратително с мен, даже когато не ми говореше в Париж, даже през всичките тези години в Германия, когато бях толкова нещастна, когато имах нужда да се обърна към някого, когато бях самотна и изолирана от теб и от постоянната ти депресия — никога не съм се забърквала с другиго. Никога! Макар че ме предизвикваше. Казваше ми, че не знаеш дали искаш да бъдеш женен за мен. Казваше, че не знаеш дали искаш да бъдеш женен за писателка. Казваше, че са ти чужди моите проблеми. Никога обаче не си ми казал, че ме обичаш. И щом заплачех и се чувствах нещастна, защото онова, което исках, беше малко нежност и близост, ти ме пращаше на психоаналитик. Подменяше всичко с психоанализа. Ако се появеше опасност и от най-малката близост, ти ме пращаше на психоаналитик.
— Къде, по дяволите, щеше да бъдеш сега без психоаналитика? Още щеше да пишеш и да преписваш! до безкрай едно и също стихотворение. Още нямаше да си в състояние да изпратиш творбата си където и да било. Още щеше да си уплашена до смърт от всичко. Когато те срещнах, ти тичаше като луда, не работеше системно над нищо, беше изпълнена с милион планове, които никога не се реализираха. Аз ти осигурих място за работа, давах ти кураж, когато се себененавиждаше, вярвах в теб, когато ти самата не си вярваше, плащах за проклетия ти психоаналитик само и само да можеш да пораснеш и да се развиеш като човешко същество, вместо да плуеш с всички останали от побърканото ти семейство. Продължавай да ме упрекваш за проблемите си! Аз бях този, който единствен някога те е подкрепял и те е окуражавал, и онова, което ти можа да сториш в отплата, бе да се затичаш след този задник, англичанина, и да се вайкаш пред мен, че не знаеш какво ти се ще. Върви по дяволите! Последвай го на майната си! Аз се връщам в Ню Йорк.