— Но аз искам теб! — казах и се разплаках. Исках да го искам. Исках това повече от всичко друго. Мислех за времето, което бяхме прекарали заедно, за лошите времена, които бяхме преживели заедно, за времето, когато бяхме в състояние да се утешим, да се окуражим взаимно, за начина, по който той беше застанал зад работата ми и ме бе подкрепил тогава, когато изглеждах така, сякаш щях да се метна от някоя скала. Начина, по който изтърпях армията заедно с него. Годините, пожертвани за тая идиотщина. Мислех за всичко, което знаехме един за друг, за това как се бяхме бъхтали, за да останем заедно, за упоритата решителност, която ни крепеше, докато светът наоколо се сгромолясваше. Бяхме делили даже мъката и тази връзка изглеждаше много по-силна, отколкото каквото и да било, което имах с Ейдриън. Ейдриън беше мечта. Бенет бе моята действителност. Беше ли той суров? Е, добре, значи действителността бе сурова. Ако го загубех, щях да бъда неспособна да си спомня собственото име.
Прегърнахме се и така, както плачехме, започнахме да се любим.
— Исках да ти направя бебе ето тук — рече той, ръгайки все по-дълбоко и по-дълбоко вътре в мен.
Следващият следобед бях отново с Ейдриън, легнала на одеяло във Виенската гора, а слънцето надничаше през клоните на дърветата.
— Ти наистина ли харесваш Бенет, или просто изброяваш достойнствата му? — попита Ейдриън.
Откъснах дълго зелено стръкче и започнах да го дъвча.
— Защо задаваш такива язвителни въпроси?
— Не съм язвителен въобще. Ти просто си прозрачна.
— Браво — казах аз.
— Действително смятам така. Нима мислиш, че радостта изобщо не съществува в живота? Или само тези болестни тъпотии, като „моят психоаналитик — твоят психоаналитик“, „обичай-ме-обичай-болестта-ми“. Ти и Бенет, изглежда, наистина се вайкате страхотно много. И се извинявате страхотно много. И си цялата преизпълнена с чувството за отговорност и за дълг и за това какво бил направил той за тебе. И защо да не го направи за тебе? Да не би да си някакво чудовище?
— Понякога мисля, че съм.
— Обясни ми причината, за Бога. Не си грозна, не си глупава, имаш хубава путка, красиво шкембенце, купища руса коса и най-големия дирник между Виена и Ню Йорк — чиста сланина! — Шляпна го, за да наблегне. — За какво си седнала да се притесняваш толкова?
— За всичко. Аз съм много зависима. Редовно превъртам. Изпадам в ужасни депресии и трудно изплувам за глътка въздух. Освен това никой мъж не иска да бъде обвързан с жена писателка. Те притежават опасни наклонности. Мечтаят, когато се предполага, че готвят. Притесняват се за книги вместо за бебета. Забравят да изчистят къщата…
— Исусе Христе! Каква прекрасна феминистка си ми!
— О, на приказки съм голяма работа. И даже мисля, че вярвам в това, но тайничко; аз съм като момичето в „История на О“. Искам да бъда укротена от някакво голямо говедо. „Всяка жена обожава фашиста“, както казва Силвия Плат. Аз се чувствам виновна за това, че пиша стихове, когато трябва да готвя. Чувствам се виновна за всичко. Защо ти е да биеш жена, щом можеш да я накараш да се чувства виновна. Ето първия принцип на войната между половете според Айсидора Уинг. Жените са си своите собствени най-големи врагове. И чувството за вина е най-главното оръжие на себебичуването. Знаеш ли какво е казал Теди Рузвелт?
— Не.
— Покажи ми жена, която да не се чувства виновна, и аз ще ти покажа мъж.
— Теди Рузвелт никога не е казал подобно нещо.
— Не, но аз го казвам.
— Ти просто умираш от страх от него — това е то!
— От кого? От Теди Рузвелт ли?
— Не, идиотка такава — от Бенет. И не искаш да си го признаеш. Страх те е, че ще те зареже и че ще откачиш… Не знаеш, че можеш да се справиш и без него, и те е шубе да го проумееш, защото цялата ти смахната теория ще се издъни. И ще трябва да престанеш да мислиш за себе си като за безхарактерна и зависима, и новият ти образ няма да ти хареса.
— Само ако ме видиш, когато съм на прага да превъртя…