На сутринта ние се отрекохме един от друг. Нищо не се бе случило. Просто сън. Слязохме по бароковите стъпала, все едно че бяхме отделни наематели, които за пръв път се срещат на извитата стълба.
В столовата закусваха петима от английските и френските участници в конгреса. Те обърнаха като един главите си и зяпнаха в нас. Поздравих ги прекалено сърдечно, особено Рубен Финкел — червенокос, мустакат англичанин с ужасен кокни акцент. Цинично ухилен като Хъмбърт Хъмбърт, той ни беше засичал безброй пъти с Ейдриън из плувните басейни и кафенетата; често си мислех, че ни следи с бинокъл.
— Здрасти, Рубен! — рекох.
Ейдриън също го поздрави, но Бенет не каза нищо. Продължи да върви напред като в транс. За момент ми проблесна, че може би нещо повече се беше случило между двамата мъже през нощта, но аз бързо го пропъдих от съзнанието си. Защо?
Ейдриън предложи да ни закара до хотела. Бенет рязко отказа. Ала после, като не можахме да намерим такси, Бенет в крайна сметка отстъпи; отстъпи безмълвно, дори без да кимне на Ейдриън. Ейдриън вдигна рамене и хвана волана. Аз се свих на две на лилипутската задна седалка. Този път Бенет даваше указания и ние не се загубихме. Но през целия път между нас цареше ужасно мълчание, като изключим директивите на Бенет. А на мене ми се говореше. Бяхме преживели нещо много важно заедно и нямаше смисъл да се преструваме, че не се е случило. То можеше да стане началото на някакъв вид разбирателство между нас, а вместо това Бенет се беше заинатил да го отрича. И Ейдриън не помагаше много. Всичките им приказки за анализи и самоанализи не струваха пукната пара. Изправени пред истинско събитие в собствения им живот, те се оказаха неспособни дори да го обсъдят. Хубаво беше да си аналитик-воайор и да правиш дисекция на нечии чужди хомосексуални желания, на нечий друг Едипов триъгълник, на нечие друго прелюбодеяние, но изправени лице в лице със собствените си проблеми, те бяха загубили и ума, и дума. И двамата гледаха право напред, като сиамски близнаци, сраснали на съдбоносно, но иначе невидимо място, отстрани на врата. Кръвни братя. А аз бях жената, която им бе погодила мръсен номер. Жената, която бе допринесла за тяхното падение. Пандора и нейната кутия на злото.
9.
КУТИЯТА НА ПАНДОРА, ИЛИ МОИТЕ ДВЕ МАЙКИ
Всяка жена е и майка си. Това е основното.
Разбира се, в началото бе майка ми. Майка ми: Джудит Столоф Уайт, позната също като Джуд. Няма нищо неясно в нея. И все пак е много трудно да се пресъздаде тя на хартия. Моята любов към нея, както и омразата ми са така загадъчно преплетени, че едва мога да различа самостойния й образ. Никога не знам кой кой е. Тя е аз и аз съм тя и ние всички сме заедно. Пъпната връв, която ни свързва, изобщо не е била прерязвана, тъй че е заболяла, загнила и почерняла. Болезнената нужда, която изпитвахме една от друга, ни караше взаимно да се отричаме. Искахме да се изядем. Искахме да се удушим с любов. Искахме да избягаме една от друга, крещейки от паника, преди да са се случили тези неща.
Когато мисля за майка си, аз завиждам на Александър Портной. Ах, защо нямах истинска еврейска майка — класифицирана и картотекирана, — същинска литературна собственост. (Винаги завиждам на писателите за роднините им: на Набоков и Лоуел, и Тучи за техните килери, пълни с елегантни аристократични скелети, на Рот и Белоу, и Фридман за техните попродители, лепкави като пасхално вино, мазни като мацхол-бол супа. )
Майка ми миришеше на Joy или на Diorissimo и изобщо не готвеше. Когато се опитам да сведа до основното онова, на което ме е научила за живота, се получава ето какво:
1. Преди всичко никога не бъди ординерна.
2. Светът е място на хищници: яж по-бързо! „Ординерен“ беше най-лошата обида, която тя можеше да намери за каквото и да било. Спомням си, когато понякога пазарувахме заедно, как смразяваше продавачките в „Сакс“ с презрителния си поглед, докато ни препоръчваха някоя рокля или чифт обувки с обяснението, че са „много популярни — вече сме продали петдесетина тази седмица“. Толкова й трябваше.
[# Мацхол-бол супа (евр.) — супа варена в квас — Б. пр.]
— Не! — отсичаше тя — Не ни интересува това. Не ви ли се намира нещо малко по-необичайно?
И тогава продавачката изнасяше всички смахнати цветове, които никой друг нямаше да купи и които биха отишли на разпродажбите, ако не беше майка ми. А по-късно двете щяхме жестоко да се караме, защото аз жадувах да бъда обикновена така страстно, както Джуд се стремеше да бъде необичайна.