И все пак… аз имах и друга майка. Тя беше висока и слаба, но с бузи, по-нежни от връхчета на върба, и когато завирах нос в коженото й палто на връщане вкъщи, чувствах, че въобще не може да ме постигне никакво зло. Тя ми казваше имената на цветята. Прегръщаше ме и ме целуваше, щом някой хулиган (син на психиатър) в градинката ми грабваше новото английско колело и го лашваше надолу по склона, в оградата на детската площадка. Тя седеше с мен по цели нощи да слуша съчиненията, които бях написала за училище, и мислеше, че съм най-великият писател на света, макар да бях само на осем години. Тя се смееше на моите шеги, сякаш бях Милтън Берл, Гручо Маркс и Ървин Корей, събрани в едно. Водеше ни, мен и Ренди, и Лала, и Клое, и още десет наши приятели, да караме кънки на езерото в Сентръл парк и докато другите майки си седяха вкъщи и играеха бридж и пращаха слугините да викат децата им, тя връзваше на всички ни кънките (с премръзнали пръсти), после слагаше и своите собствени и се пързаляше по езерото с нас, посочвайки ни опасностите (тънък лед), учеше ни да правим осморки, смееше се, говореше и порозовяваше от студ. Ах, колко се гордеех с нея!
Ренди и аз се хвалехме пред приятелите си, че майка ни (с развети коси и огромни кафяви очи) е толкова млада, че въобще не й трябва да слага грим. Тя не беше възрастна и старомодна като другите майки. Носеше поло и клин точно като нашите. Носеше дългата си коса прибрана с кадифена панделка точно като нас. И даже не й казвахме „майко“, защото беше толкова забавна. Тя просто беше различна от всички.
На моя рожден ден (26 март, зодия Овен, Ритуали на пролетта) аз се събуждах, за да открия, че стаята ми се е превърнала в оранжерия. Около леглото ми имаше вази, пълни с нарциси, с ириси и с анемонии. На пода — купища подаръци, опаковани в най-луксозна хартия и украсени с декоративни цветя. Имаше великденски яйца, собственоръчно изрисувани от майка ми, за да изглеждат като яйца на Фаберже. Имаше, разбира се, кутии с шоколадови бонбони, шоколадови яйца („за да ти е сладка годината“ — ми казваше тя, прегръщайки ме) и винаги — гигантска честитка, нарисувана с водни бои, която ме изобразяваше в цялото ми великолепие: най-красивото момиченце на света, с дълги руси коси, сини очи и с наръчи цветя в ръце. Майка ми ме ласкаеше, идеализираше ме — а може би пък наистина ме виждаше такава? Бях очарована и озадачена. За нея бях най-красивото момиче на света, нали? Или не бях? Ами сестрите ми? Ами тогава защо ми крещеше толкова силно, че можеше да продъни тавана?
Другата ми майка никога не крещеше и аз й бях длъжница за всичко, което представлявах. На тринадесет години обиколих с нея европейските музеи за изящни изкуства и през нейните очи видях бурите на Търнър, небесата на Тиеполо, купите сено на Моне, паметника на Балзак от Роден, „Примавера“ на Ботичели и „Мадоната на скалите“ на Да Винчи. На четиринадесет получих за рождения си ден „Събрани стихове“ на Една Сент Винсент Милей; на петнадесет — е. е. къмингс; на шестнадесет — Уилям Бътлър Ийтс, на седемнадесет — Емили Дикинсън; на осемнадесет и майка ми и аз вече не си говорехме. Тя ме запозна с Шоу, с Колет, с Оруел, със Симон дьо Бовоар. Тя яростно спореше с мен на тема марксизъм по време на вечерите. Тя ми осигуряваше уроци по балет и по пиано и всяка седмица — билети за Нюйоркската филхармония (където се отегчавах и прекарвах по-голямата част от времето в дамската тоалетна, мажейки тринадесетгодишните си устни с лъскавото червило „Powder Pink“ на Ревлон).
Ходех всяка събота в Лигата на студентите по изящни изкуства и майка ми старателно критикуваше рисунките ми. Грижеше се за моята кариера, сякаш ставаше дума за нейната собствена: първо трябваше да се науча да скицирам и да рисувам с въглен, след това — от натура, с пастели, и чак накрая — с маслени бои. Когато кандидатствах в училището по музика и изящни изкуства, тя трепереше над папката ми заедно с мен, водеше ме на изпити и ме успокояваше, докато й разказвах угрижено всички подробности от тях. А щом реших, че искам да стана и лекарка освен художничка, започна да ми купува книги по биология. После прописах стихове и тя изслушваше всяко стихотворение и го хвалеше, сякаш бях Ийтс. Младежките ми брътвежи й харесваха. Всичките ми рисунки, честитки, карикатури, постери, картини с маслени бои за нея предвещаваха велико бъдеще. Убедена съм, никое момиче не може да се похвали с по-предана и по-пристрастена към нейното развитие като цялостна личност майка, дори към каприза му да стане художничка. Защо тогава толкова много ме е яд на нея? И защо ме кара да се чувствам като нейно бледо индигово копие? Като човек, който никога не е имал нито една своя собствена мисъл? Нито свобода, нито независимост, нито изобщо самоличност?