Към края на нашата идилия Стийв (който беше тогава на седемнадесет години, а аз на четиринадесет) поиска от мене да „го“ поема в устата си.
— Хората наистина ли вършат това?
— Разбира се — отвърна той с цялото нехайство, което бе успял да събере.
После отиде до библиотеката на родителите ми, за да потърси Ван де Велде (старателно скрита зад „Съкровищата на Ренесансовото изкуство“). Но желанието му вече беше прекалено много за мен. Дори не можех да го произнеса. И щях ли да забременея, ако го направех? Или пък моят отказ имаше нещо общо с непрестанното социално възпитание, което майка ми капка по капка вливаше в мен заедно с Историята на изящните изкуства. Стийв живееше в Бронкс. Аз живеех в мезонет на Сентръл парк уест. И ако трябваше да боготворя нечий „фалос“, то той нямаше да бъде фалос от Бронкс. А може би някой от Сътън Плейс?
В крайна сметка казах „довиждане“ на Стийв и се отдадох на мастурбация, постене и поезия. Казвах си, че онанизмът поне ме съхраняваше непорочна.
Стийв продължи да ме ухажва с шишета „Шанел N5“
[# Непреводима игра на думи: „til for tat, or clit for tat“. — Б. пр.]
с плочи на Франк Синатра и с красиво преписани цитати от стиховете на Ийтс под формата на писма. Обаждаше ми се всеки път, когато се напиеше, и на всеки мой рожден ден през следващите пет години. (Само чекиите ли му бяха вдъхнали подобна преданост?)
Ала междувременно аз се разкаях за себезадоволяването си и претърпях някакъв религиозен обрат, който включваше гладуването (отказвах даже вода), изучаването на Сидхарта и загубата на десет килограма (а заедно с тях и на менструацията ми). Обринах се също като Йов с циреи и ме изпратиха при първия ми дерматолог — германка бежанка, която изрече незабравимото „Козата е огледалото на дузата“ и ме пренасочи към първия от многото ми психиатри — нисичък доктор на име Шрифт.
Доктор Шрифт (съвсем същият доктор Шрифт, дето прелетя с нас до Виена) беше последовател на Вилхелм Щекел и си набутваше връзките на обувките вътре в самите обувки. (Не съм сигурна все пак дали това беше или не част от метода на Щекел.) Сградата на Медисън авеню, в която живееше, имаше много тъмни и тесни коридори, чиито стени бяха покрити със златисти, изпъстрени с морски мидички тапети — такива, каквито можеха да се намерят в банята на някоя стара къща в Ларчмънт. Докато чаках асансьора, обикновено зяпах тапетите и се чудех дали наемодателят е извлякъл добра печалба от тази облицовка за баня. Защо иначе ще покрива фоайето със златни мидички и мънички розови рибки?
Доктор Шрифт имаше две репродукции на Утрило и една на Брак. (Беше моят първи психодоктор, така че тогава още не си давах сметка, че това са репродукции, одобрени от АРА. Имаше също и бюро в стил Датски модерн (също одобрено от АРА), възкафява гумирана кушетка със задължителния малък калъф от синтетична материя при краката и корава клинообразна възглавница, покрита в горната си част с хартиена салфетка.
Той настояваше, че конят, който сънувах, е баща ми. Аз бях на четиринадесет години и гладувах до смърт от покаяние, че ме бяха чукали с пръст на авокадовозелена
копринена кушетка на родителите ми. Пак д-р Шрифт настояваше, че ковчегът от сънищата ми беше майка ми. Каква ли можеше да бъде причината, че менструацията ми бе спряла? Мистерия!