Бенет и аз се хванахме под ръка и влязохме в къщата на Фройд. Бяхме сключили негласно споразумение, че не ще споменаваме предишната нощ. Предишната нощ можеше да бъде и сън и сега, когато бяхме отново заедно в слънчевия ден, сънят бе пометен като утринна мъгла.
Изкачихме стълбите, водещи към кабинета на Фройд, като двама пациенти, дошли за брачна терапия.
Винаги съм била поклонничка на културните светилища: къщата, в която бе починал Кийтс в Рим, къщата, в която бе живял в Хампстид, родната къща на Моцарт в Залцбург, Пещерата на Александър Поуп, къщата на Рембранд в амстердамското гето, вилата на Вагнер на Люцернското езеро, мизерния двустаен апартамент на Бетховен във Виена… Всяко място, където някой гений се беше родил, живял, работил, ял, пърдял, пръскал семето си, обичал или умрял — бе свещено за мен. Толкова свещено, колкото Делфи или Партенона. По-свещено всъщност, защото чудото на всекидневния живот ме омагьосва дори повече, отколкото чудото на великите светилища и храмове. Че Бетховен е могъл да напише такава музика, докато е живял в две сиромашки стаички във Виена — това е било то чудото. Взирах се със страхопочитание във всички тези земни предмети — колкото по-земни, толкова по-добре: потъмнялата му солница, евтиния му часовник, оръфания му счетоводен тефтер. Обикновеността на неговите нужди ме успокояваше и ме изпълваше с надежда. Душех около къщите на великите като копой, опитвайки се да доловя мириса на гения. Някъде между банята и спалнята, някъде между хапването на обичайното яйце и ходенето по нужда, музата кацаше. Обикновено тя не се появява там, където вашите банални холивудски представи са ви отвели да я чакате: при величествения залез над Исхия, при бушуващия прибой на Биг Сур или на планинския връх в Делфи (точно между пъпа на света и мястото, където Едип убил баща си) — не, тя долита, докато белите лук или ядете патладжани, или постилате боклукчийската кофа с литературната притурка на „Ню Йорк Таймс“. Най-интересните съвременни писатели знаят това. Леополд Блум пържи бъбреци, сере и съзерцава вселената. Понж съзира човешката душа в стридата (както Блейк я вижда в дивото цвете). Плат си порязва пръста и познава откровението. Холивуд настойчиво ни представя човека на изкуството като замечтан идол от матине с развята, вързана на фльонга връзка, с музиката на Дмитрий Тьомкин за фон и с кървавочервен залез над главата и до известна степен всички ние (дори тези от нас, които би следвало да са наясно) се опитваме да живеем по въпросния образ и подобие. Накратко, аз все така се изкушавах да замина с Ейдриън. А Бенет, усещайки го, ме домъкна в къщата на Фройд на „Бергасе“ 19, за да се опита (още веднъж) да ме вразуми.
Съгласна бях с Бенет, че Фройд е интуитивен гений, но не можех да приема психоаналитичната доктрина за Неговата Непогрешимост: и гениите грешаха, иначе щяха да бъдат богове. Във всеки случай кой ли търсеше съвършенството? Или пък последователността? След като надраснехте юношеството, Херман Хесе, Кахлил Джибран и вярата в трансценденталната злина на родителите си — вече даже нямаше да пожелаете да сте последователни. Но, уви, толкова много от нас го искат. И са готови да съсипят живота си само поради невъзможността да го постигнат. Като мен.
И така, ние бродехме из къщата на Фройд в търсене на откровението. Струва ми се, че почти очаквахме да видим Монтгомъри Клифт, облечен и брадат като Фройд, да изследва подземията на собственото си усойно подсъзнание. Това, което всъщност видяхме, беше разочароващо. По-голямата част от мебелировката бе заминала заедно с Доктора за Хампстид и сега принадлежеше на дъщеря му. Виенският музей на Фройд трябваше да се задоволи с фотографии и с почти празни стаи. Фройд бе живял тук близо половин век, но от него не беше останал и помен — само снимки и една чакалня, възстановена с претруфената мебелировка от онова време.
Имаше снимка на известния кабинет за консултации, с автентичната кушетка за психоанализа, покрита с ориенталски килим, изпъстрен с египетски и китайски фигурки, виждаха се и късовете от древни скулптури, но самият кабинет се беше изпарил през 1938 година заедно с една цяла епоха. Колко странно е някак си да се преструваш, че Фройд никога не е бил прокуждан или че с помощта на няколко пожълтели фотографии ще можеш да пресъздадеш цял един свят. Това ми напомняше за моето пътуване до Дахау: сринатия крематориум и лененорусите германски деца, които тичаха и се смееха, и закусваха върху новопокълналата трева. „Не можете да съдите за една страна само по дванадесет години“, ми казваха обикновено в Хайделберг.