И така, ние се взирахме в странно стерилните стаи, в останките от принадлежностите на Фройд: неговата диплома по медицина, военното му досие, заявлението му за доцентура, договора с един от неговите издатели, списъка на публикациите му, приложен към молбата му за промоция. А после разглеждахме снимките: Фройд, с пура в ръка сред участниците в първия кръжок по психоанализа, Фройд с един внук, Фройд с Анна Фройд, Фройд преди смъртта, подпрян на ръката на жена си в Лондон, младият Ърнест Джоунс, поразяващ с очарователния си момчешки профил, Шандор Ференци, взиращ се високомерно в света някъде около 1913 г., благият Карл Ейбрахъм, Ханс Сакс, приличащ на Робърт Морлей und so weiter. Предметите бяха тук, но липсваше духът на начинанието. Минавахме в строй, покорно от един експонат към следващия, чудейки се на собствената си съмнителна история, която все още се пишеше.
Обядвахме спокойно заедно и отново се опитахме да поправим щетите от предишната вечер. Заклех се пред себе си, че никога вече няма да видя Ейдриьн. Бенет и аз се отнасяхме един към друг крайно внимателно. Внимавахме да не говорим за нищо съществено. Вместо това си спомняхме за случки от живота на Фройд. Според Ърнест Джоунс той бил лош съдник на хората, слаб Menschenkenner. Често тази черта — известна наивност по отношение на хората — върви ръка за ръка с гения. Фройд може да е прозирал тайните на сънищата, но се оставял същевременно лесно да бъде измамен от обикновените мошеници. Може да е изобретил психоанализата, но винаги се доверявал на човеци, които са го предавали. Той също така бил много недискретен. Често
[# so weiter — и тъй нататък (нем.). — Б. пр.]
[## Menschenkenner — познавач на хората (нем.). — Б. пр.]
издавал тайни, доверени му при изричното условие да не ги споделя.
Изведнъж си дадохме сметка, че говорим отново за самите нас. Явно днес следобед нямаше достатъчно неутрална тема за разговор. Всичко опираше до нас.
След обяда се върнахме отново в Хофбург, за да изслушаме някакъв доклад на тема „Психологията на творците“. В доклада посмъртно се правеше психоанализа на Леонардо, Бетховен, Коулридж, Уордсуърт, Шекспир, Дон, Вирджиния Улф и една неизвестна, неназована художничка, която била лекувана от психоаналитика. Всички негови доводи доказваха съкрушително, че творците са като цяло слабохарактерни, зависими, вдетинени, наивни, мазохисти, нарцисисти, лоши съдници за човешката природа и безнадеждно потопени в Едипови конфликти. В резултат на изострената им чувствителност като деца и прекомерната им нужда от майчини грижи те винаги се чувстваха лишени от тях независимо в каква степен действително ги получаваха. В живота им на възрастни бяха обречени да търсят навсякъде майките си и като не ги намираха (никога, никога), се мъчеха да ги открият, изобретявайки собствените си идеални майки чрез измислицата на творбите си. Мъчеха се да пресъздадат историите си в идеализирани образи — дори когато тази идеализация в крайна сметка заприличваше повече на осакатяване. Накратко: ничие семейство не е било такова трансцендентално зло, каквото е то в съзнанието на модерния автобиографичен белетрист (или поет). А да разголиш нечие семейство беше в крайна сметка същото, като да го идеализираш. Това показваше колко прикован си все още към миналото.
Посредством славата творецът също така се мъчеше да се самообезщети за усещането за някогашните си лишения. Но не се получаваше. Да бъдеш обичан от света не е равностойно на това да си бил обичан от една-единствена личност в детството ти, а на всичко отгоре светът е кофти любовник. Така че и славата беше разочарование. Много хора на изкуството се обръщаха в отчаянието си към опиума, алкохола, сексуалния разврат, хомосексуалния разврат, религиозния жар, политическото нравоучителство, самоубийството и други заместители. Уви, и с тях не се получаваше. С изключение на самоубийството — където в известен смисъл винаги се получаваше. Тук се сетих за една епиграма от Антонио Порчиа, която психоаналитикът докладчик не бе съобразил да цитира:
Вярвам, че душата се състои от своите страдания,
защото душата, която ги изцери, умира.
Така както и хората на изкуството. Само че още по-така.
През цялото време, докато лекторът правеше описанието на слабохарактерността, зависимостта, наивността и т.н. на творците, Бенет ми стискаше ръката и ми хвърляше многозначителни погледи. Върни се вкъщи при Тати! Той всичко разбира. Как копнеех да се върна вкъщи при Тати! Но как копнеех също да бъда свободна!