„Свободата е илюзия“ — щеше да каже Бенет (поне веднъж да се съгласи с Б. Ф. Скинър) и в известен смисъл аз също щях да се съглася. Здрав разум, умереност, яко бачкане, стабилност… вярвах естествено и в тях. Но какъв беше този друг вътрешен глас, който ме подтикваше към безцип-ебането, към бързите коли, безкрайните мокри целувки и тръпката пред опасността? Кой беше другият глас, който ме наричаше пъзла и ме подстрекаваше да изгоря всички мостове зад себе си, да изпия на една глътка отровата вместо капка по капка и да се гмурна до дъното на страха си, за да видя дали ще мога да изплувам оттам?
И беше ли това глас? Или обикновено бумкане? Нещо даже по-примитивно и от говора. Някакъв вид спазъм в стомаха, който бях нарекла „гладен блъсък“. Сякаш че стомахът ми вземаше себе си за сърце. И нямаше значение с какво го пълнех — с мъже, с книги, с храна, с джинджифилови курабийки с формата на човечета и стихове с формата на мъже, мъже с формата на стихове, — той отказваше да се укроти. Ненаситна — ето каква бях аз. Нимфомания на мозъка. Глад на сърцето.
Какво беше онова бумтящо нещо вътре в мен? Барабан? Или цял ударен състав? Или просто въздух в опънатата кожа? Или беше слухова халюцинация? А може би беше жаба? Не квакаше ли за някой принц? Или се мислеше за принц? Бях ли обречена на глад за цял живот? Когато свърши докладът за хората на изкуството, всички ръкопляскахме от неустойчивите си, покрити в старо злато столове, любезно ставахме прави или се прозявахме.
— Трябва да се снабдя с копие от този доклад — рекох аз на Бенет.
— Не ти е необходимо — отвърна той. — Това е историята на твоя живот.
Възможно е да съм пропуснала да спомена един друг аспект от доклада за творците (чийто автор, доколкото си спомням, беше някой си д-р Кьонигсбергер). Отнасяше се до любовния живот на артиста и в частност до склонността на хората на изкуството да се привързват (със значителна свирепост) към доста неподходящи „любовни обекти“ и диво да ги идеализират, както са идеализирали родителите си, водени от съзнанието, че не ги притежават. Този неподходящ „любовен обект“ беше в повечето случаи проекция от страна на влюбения творец. Всъщност обектът на страстта често беше доста обикновен в очите на другите. Но за влюбения творец скъпият ставаше майка, баща, муза, квинтесенция на съвършенството. Понякога квинтесенция на мръсно съвършенство или на зло съвършенство, но така или иначе някакво подобно божество, което, разбира се, бе винаги всемогъщо.
Каква беше съзидателната цел на тези увлечения, искаше да знае д-р Кьонигсбергер. Наведохме глави напред в жадно очакване. Възпроизвеждайки качеството на Едиповото увлечение, човекът на изкуството може да възпроизведе и своя „фамилен романс“ и така да пресъздаде идеализирания си детски свят. Многобройните и често променящи се увлечения на творците са предназначени да поддържат илюзията жива. Едно ново, силно сексуално преживяване беше най-голямото приближение до страстта, която малкото дете изпитва към родителя си от противоположния пол.
Бенет се изхили през тази част на доклада. Аз се намръщих.
Данте и Беатриче. @Qкот и Зелда. Хъмбърт и Лолита. Симон дьо Бовоар и Сартър. Кинг Конг и Фей Рей. Ийтс и Мод Гон. Шекспир и Тъмната лейди. Шекспир и Мистър У. X. Алън Гинсбърг и Питър Орловски. Силвия Плат и Грим Рипър. Кийтс и Фани Браун. Байрон и Августа. Доджсън и Алис. Д. Х. Лоурънс и Фрида. Айшенбах и Таджио. Робърт Грейвз и Бялата богиня. Шуман и Клара. Шопен и Жорж Санд. Одън и
[# Неумолимият жътвар — поетичен образ на смъртта. — Б. пр.]
Калман. Хопкинс и Светият дух. Борхес и майка му. Аз и Ейдриън?
В четири часа следобед моят идеализиран обект се появи отново, за да председателства заседанието в една от другите барокови зали. Това беше финалното събитие на конгреса. На следващата сутрин Анна Фройд и нейният антураж от светила щяха да се появят на подиума за още едно представление — за да обобщят всичко за пресата, за участниците, за слабохарактерните, куците, сакатите и слепите. Тогава конгресът щеше да завърши и ние да си заминем. Но кой щеше да замине и с кого? Бенет с мен? Ейдриън с мен? Или тримата заедно? Трам-та-та-там — трима аналисти в един леген?
Заседанието на Ейдриън беше относно предложенията за следващия конгрес и се оказа пълна досада. Но даже не се и опитвах да слушам. Гледах Бенет, гледах Ейдриън и се мъчех да избера. Бях в такова превъзбудено състояние, че след десет минути трябваше да стана и да изляза да се разходя по коридора. И — о, съдба! — нанизах се на моя германски психоаналитик доктор Хаппе. Той прегръщаше Ерик Ериксън, очевидно след току-що свършил приятелски лаф. Поздрави ме и ме попита дали искам да си поговорим малко.