Агонизирах по време на обяда във Фолксгартен с Бенет. Агонизирах заради агонията си. Агонизирах и в бюрото на Америкън Експрес, където в 14,00 часа следобед седяхме и се опитвахме да решим дали да вземем два билета за Ню Йорк или два за Лондон, или един, или нито един.
Беше отчайващо. Тогава си спомних за усмивката на Ейдриън и за възможността никога повече да. не го видя, и за слънчевите следобеди, прекарани в плуване, и за шегите, и за приказните пиянски препускания из Виена и излетях като луда от представителството на Америкън Експрес (оставяйки Бенет да стърчи там); почти затичах по улиците. Чатках по паважа с високите си токове, на два пъти изкълчих глезена си, хлипайки на висок глас, с изкривено лице, цялото набраздено с грим. Знаех само, че трябваше да го видя отново. Мислех си за това, как ме дразнеше, че винаги залагах само на сигурно. Мислех си и за това, което беше казал за куража да стигнеш дъното в самия себе си, за да видиш какво ще намериш там. Мислех си за всичките правила за предпазливост на послушно момиченце, с които бях живяла досега — добра студентка, предана дъщеря, вярна съпруга с комплекс за виновност, дето изневерява само в мислите си, — и поне този път реших да бъда смела и да следвам емоциите си независимо от последиците. Сетих се за д-р Хаппе, който ми казваше: „Ти не си секретарка, а поетеса — защо очакваш, че в живота ти няма да има усложнения?“ Сетих се за Д. Х. Лоурънс, избягал с жената на настойника си, за Ромео и Жулиета, умрели заради любовта, за Ашенбах, преследващ Таджио през чумавата Венеция, за онези действителни и измислени хора, вдигнали и изгорили зад себе си всички мостове и заминали някъде там, в синята шир. Аз бях една от тях! А не уплашена домакиня! Аз летях!
Страх ме беше, че Ейдриън вече е заминал без мен. Тичах все по-бързо, губех се из уличките, въртях се в кръг, едва избягвах превозните средства. Била съм толкова замаяна по време на целия си престой във Виена, че едва се ориентирах наоколо, макар да бях минавала десетки пъти напред-назад по тези квартали. В паниката си не виждах уличните табели, но препусках напред, търсейки познати сгради. Проклетите му рококо палати — изглеждаха удивително еднакви! Накрая забелязах една конна статуя, която ми се стори позната. След това — някакъв вътрешен двор и един пасаж (едва си поемах дъх), после — още един двор и друг пасаж (по мен се стичаше пот), докато най-накрая стигнах в двор, пълен с коли, и нацелих Ейдриън, хладнокръвно облегнат на триумфа си, да прелиства някакво списание.
— Ето ме! — казах аз, останала без дъх. — Беше ме страх да не заминеш без мен.
— Бих ли направил такова нещо, любов? (Би го направил! Би!)
— Ще си прекараме чудесно — ухили се той.
Подкарахме директно към хотела, без да се загубим поне този път. Горе нахвърлях дрехите си в сака (балната рокля с пайетите, влажните бански, шорти, нощници, дъждобран, жарсени рокли за пътуване — всичко смачкано, разбъркано и натъпкано заедно). После седнах да напиша бележка на Бенет. Какво бих могла да му кажа? Потта се стичаше, примесена със сълзи. Писмото звучеше повече като любовно послание, отколкото като прощално. Казвах му, че го обичам (обичах го). Казвах му, че не знам защо трябва да се махна (не знаех), но че просто чувствам отчаяно, че трябва да го сторя (чувствах го). Надявах се, че ще ми прости. Надявах се, че бихме могли да премислим живота си и да опитаме пак. Оставях му адреса на хотела в Лондон, където първоначално мислехме да отседнем с Ейдриън. Не знаех какво ме очаква, но вероятно щях да изплувам в Лондон. Оставях му дузини телефонни номера на хора, с които възнамерявах да се видя в Лондон. Обичах го. Надявах се, че ще ми прости. (Писмото вече беше повече от две страници.) Вероятно продължавах да пиша, за да не бъда принудена да тръгна. Написах, че не зная какво върша (не знаех). Написах, че се чувствам ужасно (чувствах се). И докато пишех „Обичам те“ за десети път, Бенет влезе в стаята.
— Заминавам — разплаках се. — Точно ти пишех писмо, но сега вече то става ненужно. — Започнах да късам писмото.
— Недей! — рече той, изтръгвайки го от ръцете ми. — Това е всичко, което ми остава от теб.
Тогава наистина започнах да плача с дълги, страховити хълцания.
— Моля те, моля те, прости ми! — тресях се аз. (Екзекуторът искаше прошка от осъдения, преди да падне секирата.)
— Не ти трябва опрощение — отсече Бенет. Започна да хвърля нещата си в куфара, който бяхме получили като сватбен подарък от същата приятелка, дето ни беше запознала. Дълъг й щастлив брак. Много пътешествия по житейския друм.