Дали не бях създала цялата тази сцена само заради по-голямата й наситеност? Никога не бях го обичала повече. Никога повече не бях искала да остана с него. Затова ли трябваше да си отида? Защо не каза той „Остани, остани — обичам те“? Не го направи.
— Не мога да живея повече в тази стая без теб — рече Бенет, като хвърляше пътеводители и всякакви боклуци в куфара си.
Слязохме долу заедно, тътрейки багажите си. Помотахме се на рецепцията, докато плащахме сметката. Ейдриън чакаше отвън. Ако само си беше тръгнал! Но той чакаше. Бенет искаше да знае дали имам травелърс чекове и картата си на Америкън Експрес. Добре ли съм? Опитваше се да каже „Остани, обичам те“. Това беше неговият начин на казване, но аз бях толкова омагьосана, че го разшифровах като „Върви!“.
— Трябва да се махна за известно време — казах отново, колебаейки се.
— Ти няма да си сама — аз оставам сам!
Вярно беше. Една истински независима жена щеше да отиде в планината и да медитира, а не да хукне с Ейдриън Гудлъв в някакъв раздрънкан триумф.
Отчаяна бях. Въртях се и се размотавах.
— Какво, по дяволите, чакаш? Защо не тръгваш вече?
— Ти къде отиваш? Къде мога да те намеря?
— Отивам на летището. Отивам си вкъщи. Може да отида в Лондон да видя дали ще ми осребрят чартърния самолетен билет, или може би направо ще се прибера. Не се грижи. Какво ти пука?
— Пука ми. Пука ми!
— Обзалагам се!
И тук аз взех куфара си и излязох от хотела. Какво повече можех да сторя? Бях се нарисувала в ъгъла. Бях се вписала в този банален сюжет. Отсега нататък всичко беше въпрос на облог, на риск, на игра на руска рулетка, на тест за Женственост. Нямаше връщане назад. Бенет стоеше там много спокойно и спасяваше честта. Носеше яркочервено поло. Защо не изтичаше и не забиеше един в ченето на Ейдриън? Защо не се бореше за това, което беше негово? Биха могли да се дуелират във Виенската гора, използвайки томове на Фройд и томове на Лейнг вместо щитове. Биха могли да се дуелират с думи поне. Една дума от страна на Бенет, и аз бих останала. Но нищо такова не стана. Бенет предполагаше, че беше мое право да си отида. И аз трябваше да се възползвам от него, макар вече да ми се повръщаше от това.
— Нямаше те повече от час, патенце — рече Ейдриън, докато слагаше куфара ми в багажника на колата; той го наричаше „ботуша“. И зацепихме, напуснахме Виена като двойка изгнаници, бягащи от нацистите. На пътя, докато подминавахме летището, ми се прииска да изкрещя: „Спри! Остави ме тук! Не желая да заминавам!“ Мислех си за Бенет, който стоеше сам в червеното си поло и чакаше някакъв самолет за някакво друго място. Но беше твърде късно. За добро или за зло, бях попаднала вече в тази авантюра и нямах представа дори къде можеше да ме отведе тя.
[# „The boot“ = значи „ботуш“, както и „багажник“, но американците употребяват друга дума за багажник. — Б. пр.]
11.
ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА ЕКЗИСТЕНЦИАЛИЗМА
… Екзистенциалистите декларират,
че ги е обзело пълно отчаяние.
И все пак продължават да пишат.
Когато свързах съдбата си с тази на Ейдриън, аз влязох в свят, в който правилата, по които живеехме, бяха неговите правила — макар, разбира се, той да се преструваше, че няма никакви правила. Беше забранено например да се питаме какво ще правим утре. Предполагаше се, че екзистенциалистите не споменават думата „утре“. Тя трябваше да бъде прокудена от нашия речник. Беше ни забранено да говорим за бъдещето или да се държим така, сякаш то съществуваше. Бъдещето не съществуваше. Съществуваха само шофирането, къмпингите и хотелите. Съществуваха само нашите разговори и гледката през предното стъкло на автомобила (което Ейдриън наричаше „уиндскрийн“ ). Зад нас беше миналото, към което се обръщахме все по-често, за да минава времето и за да се забавляваме взаимно (по начина, по който родителите измислят игри на държави или на „познай-как-се-казва-тази-песен“ за отегчените си деца по време на дълги автомобилни преходи). Разказвахме си пространни истории за нашето минало, разкрасявахме, бродирахме, драматизирахме като истински романисти. Разбира се, преструвахме се, че казваме истината, цялата истина и нищо друго освен истината, но никой (както твърди Хенри Милър) не може да изрече абсолютната истина; и дори нашите привидно най-автобиографични откровения бяха частично изфабрикувани — литература, казано накратко. Подкупвахме бъдещето, говорейки за миналото. През цялото време се чувствах като Шехеразада: забавлявах моя принц с нови и нови истории, за да не свърши рязко и неочаквано главната приказка. Всеки от нас можеше (теоретически) да хвърли кърпата, когато пожелаеше, но аз се страхувах, че беше по-вероятно да