— О, Боже! Сега пък ми пробутвате последния си номер. Та повече от ясно е, че мъжете винаги и единствено са дефинирали женствеността като способ да държат противния пол в подчинение. Откъде-накъде ще се съобразявам с вашето разбиране за жената? Вие жена ли сте? И защо да не слушам поне веднъж само себе си? Защо да не слушам другите жени? Та аз разговарям с тях. Те споделят с мен и дяволски много са онези, които се чувстват по същия начин, макар да не носим етикет „Одобрен модел домакиня“ от американски психоаналитик.
Продължихме така още известно време, като и двамата се разхождахме назад-напред, крещейки. Мразех се за това, че звучах адски шаблонно, досущ като долнопробна брошура, както и поради обстоятелството, че бях принудена да заемам кретенски противостоящи позиции. Знаех, че загърбвам всякаква изтънченост. Знаех, че имаше и други психоаналитици — моят германски аналитик например, — които не достигаха до подобно рутинно женомразство. Но ненавиждах Колнър още и заради неговото тесногръдие, а и за това, че ми губеше времето и парите с претоплените си клишета за мястото на жените. Кому бе нужна тази идиотщина? Подобна щуротия можеше да ти се падне и от баница с късмети. Само че поне нямаше да струва 40 долара за всеки сеанс от петдесет минути.
[# Женско движение за получаване права на жените. — Б. пр.]
— Добре, щом изпитваш подобни чувства към мен, защо просто не се откажеш и не си тръгнеш на секундата? — избълва Колнър. — Защо продължаваш да висиш и да слушаш лайнените ми приказки?
Ето това беше Колнър. Почувстваше ли се атакуван, ставаше нагъл и сипеше мръсотии, за да покаже колко е съкрушен.
— Типичен „Наполеонов комплекс“ — измърморих.
— Това пък какво е?
— О, нищо.
— Хайде де! Искам да чуя. Мога да го понеса. (Ужасно храбър психоаналитик.)
— Само си мислех, доктор Колнър, че сте се сдобили с онова, което в психиатрията е описано като „Наполеонов комплекс“. Озверявате и започвате да сипете ругатни и мръсотии, щом някой ви покаже, че не сте Всемогъщият. Знам, сигурно ви е трудно да приемете, че сте само метър и шейсет, но нека предположим, че вас ви подложат на психоанализа, тогава сигурно ще го понесете по-лесно.
— Тояги и камъни могат да ми счупят костите, но думите никога не могат да ме наранят! — изръмжа Колнър.
Беше заел отбранителна позиция и си вярваше, изглежда, че звучи много остроумно.
— Вижте, защо мислите, че можете да ми завирате в носа изтърканите си клишета? А пък аз да съм ви благодарна за висшата ви проницателност и даже да ви плащам за това. А когато ви отвърна със същото — нещо, което със сигурност е мое право, имайки предвид комата, който ви осигурявам, — то тогава се разярявате и започвате да ми говорите като седемгодишен лигльо.
— Обясних само, че ако изпитваш подобни чувства към мен, трябва да се откажеш от сеансите. Напусни! Тръгни си! Тръшни вратата. Кажи ми да вървя по дяволите!
— И да приема, че тези две години и хилядите долари, които съм ви снесла, са пълна загуба? Така значи, просто махваш с ръка и зачеркваш всичко. Но аз самата, аз съм заложила прекалено много и имам интерес да продължа. Да продължа да се самозалъгвам, че тук се върши нещо позитивно!
— И този проблем можеш да обсъдиш с твоя следващ психоаналитик — рече Колнър. — Двамата можете да прецените какво не е било наред от твоя гледна точка…
— От моя гледна точка! Нима не виждате, че на толкова много хора вече им е писнало и им се повдига от вас, психоаналитиците? Вината е изцяло ваша, глупаци такива! Превръщате процеса в нещо като „Параграф 22“! Пациентът идва и идва, и идва, и продължава да ви плаща пари, копелета такива, дори когато сте пълни невежи и не разбирате нищо, дори и когато вие самите си давате сметка, че не можете да му помогнете. Тогава увеличавате броя на годините, през които той трябва да продължи да се лекува, или му казвате да отиде при друг психоаналитик и с него да обсъди какво не е било наред с предишния. Не сте ли потресен? Това е абсурдно!
— Абсурдно е, че седя тук и слушам тази тирада. Ето кое ме потриса! Така или иначе мога само да повторя: ако не ти харесва, защо просто не вървиш по дяволите?
Сякаш насън (никога не съм вярвала, че ще съм способна да го направя) станах от кушетката (колко ли години бях пролежала на нея?), взех си бележника и излязох (без да демонстрирам пълен непукизъм все пак, макар и да ми се искаше) през вратата. Затворих я внимателно. Не бе нужно да играя на „Нора блъска врати“, щеше да се развали ефектът. Довиждане, Колнър. Миг по-късно, в асансьора, ми се доплака.
Но само докато извървях две пресечки надолу по Медисън авеню, вече ликувах. Нямаше повече да ходя на консултации в осем сутринта! Нямаше да разсъждавам за смисъла на сеансите и дали те ми помагат, докато попълвах всеки месец тлъстите чекове, предназначени сякаш за Гаргантюа! Нямаше да споря с Колнър като партиен лидер! Бях свободна! И мислех за всичките онези пари, които щях да престана да му снасям! Влетях в един магазин за обувки и веднага похарчих 40 долара за чифт бели сандали със златни верижки. Те ме накараха да се почувствам по-добре, отколкото след петдесет минути, прекарани с Колнър. Е, хубаво, не бях истински освободена (след като се утешавах с пазаруване), но поне се бях отървала от Колнър. Все пак започваше се отнякъде.