Подобно на всички хора, затормозени от мисълта за смъртта, които мразят да пътуват със самолет, които изучават в огледалото и най-малките си бръчки и изпитват болезнен страх от рождените дни, които се притесняват, че ще умрат от рак или от тумор в мозъка или от аневризъм, и аз тайно съм влюбена в смъртта. Страдам патологически по време на редовния рейс от Ню Йорк за Вашингтон, но зад волана на спортна кола сигурно ще вдигам 180 км в час без колебание и ще ми харесва всеки ужасяващ миг. Възбудата да знаеш, че можеш да бъдеш авторът на собствената си смърт, е по-силна от оргазъм. Сигурно нещо подобно са изпитвали камикадзетата, сътворили собствената си гибел и пометени от нея, вместо да чакат да бъдат изненадани някоя сутрин в сигурните си легла в Хирошима или Нагасаки.
Имаше и друга причина за тежкото ни пиянство, а именно — моите депресии. Люшках се между възторга и отчаянието (себененавист за стореното от мен, черно отчаяние за това, че бях с мъж, който не ме обичаше, тревога за бъдещето, което не биваше да споменавам). Така че се напивахме, а през пиянските ни хихикащи шутовщини отчаянието губеше очертанията си. Разбира се, то никога не изчезваше напълно, ала се понасяше по-леко. Все едно да се напиеш в самолета, за да преодолееш страха си от летене. Все още вярваш, че ще умреш, щом звукът на моторите се промени, но вече не ти пука. Дори идеята ти харесва. Представяш си как се плъзгаш надолу през пухкавите облаци в синия океан преизпълнен от най-съкровените ти детски спомени.
Опознахме френските камионджийски паркинги с италианските им кафе-машини, правещи превъзходно, гъсто еспресо. Изпитахме удоволствието от елзаската бира и кутиите праскови, закупени край пътя от фермерите. Разбрахме, че сме във Франция, когато светлините на фаровете на колите преминаха от бяло в жълтия цвят на горчица, а хлябът стана превъзходен. Пропътувахме най-грозната част на Франция — ивицата близо до германската граница, където криволичеха разбитите двупосочни пътища, а французите отказваха да ги поправят, твърдейки, че и без това германците стигат прекалено бързо до Париж. Сменихме безкрайна поредица от евтини хотелчета с електрически крушки от по два вата и с бидета, насрани от мухите (пикаехме в тях, защото не ни се щеше да се тътрим до гадната обща тоалетна, чието осветление се включваше само след като сте си изпочупили ноктите при опита ви да заключите вратата). Опознахме и най-шикозните къмпинги с вътрешни тоалетни и барове с жукбокс, от който гърмяха Битълсите. Но в повечето случаи (беше месец август и всеки европейски бюргер беше отишъл на къмпинг със своите 2,5 деца) намирахме най-добрите къмпинги препълнени, та се налагаше да разпъваме палатката си край пътя (и да серем клекнали, докато бурените ни бодяха гъзовете, а конските мухи бръмчаха заплашително близо до отверстията ни, за да кацнат на пресните лайна). Опознахме Autostrada del Sole c фантасмагоричните автогрилове на Павезе — виденията на Фелини за опакованите в целофан вкусотии, планини от играчки, бурета със завити в сребърно фолио panetone, бурканчета с конфитюри, украсени с панделки като подаръци, и велосипеди на три колела, повлекли гирлянди от захаросани плодове и близалки. Опознахме италианските лудници, които фучаха със своите фиат-чинкуеченти с по 150 км в час, но успяваха винаги да спрат, за да се прекръстят или да пуснат някоя и друга лира в кутията за събиране на помощи пред крайпътния Исус. Опознахме десетки големи и малки летища в Германия, Франция и Италия, защото в момента, в който отзвучаваше ефектът на втория за деня бирен тур, а тоталната депресия ме връхлетеше отново (заедно с вторичните симптоми на
[# Panetone — хляб, хлебни изделия, сладкиши (ит.). — Б. пр.]
главоболието и махмурлука), аз се паникьосвах и заповядвах на Ейдриън да ме закара до най-близкото летище. Той никога не каза „не“. Оо, замълчаваше и се правеше на разочарован от мен, но нито веднъж не се противопостави директно на което и да било ясно изразено мое желание. Тръгвахме към най-близкото Flughafen или Aeroporto, загубвахме се, питахме за посоката десетки пъти през цялото време. Когато стигахме там, неизбежно се оказваше, че следващият самолет е след два дена или пък че е препълнен (Европа през август: всички са във ваканция ), или пък че е излетял преди две минути. И тогава се намираше някой бар на летището и ние пиехме още бира, и Ейдриън ме целуваше и се майтапеше с мен, и ме хващаше разнежено за задника и ми говореше за споделеното ни приключение. Така че за момента си тръгвахме отново в добро настроение. В края на краищата не бях и напълно сигурна имах ли къде другаде да отида.