[# Еврейски шапчици. — Б. пр.]
[## Еврейски училища в Ню Йорк. — Б. пр.]
[### До безкрайност. — Б. пр.]
Изглежда ли ви противен? Някои намираха, че е такъв. Но на повечето им се струваше забавен. Беше роден клоун, като от водевил, приказваше нонстоп. Правеше впечатление, че винаги пращи от енергия. Можеше да свърши за един ден повече неща, отколкото хората вършеха за десет. Винаги изглеждаше така, сякаш ще изскочи от кожата си. Естествено това ме привличаше — с моя бумтящ глад, с моя вълчи апетит да опитам всичко. Срещнахме се през втората седмица на първата ни университетска година (той беше в горния курс) и оттогава насетне станахме почти неразделни. О, запазвах си правото да излизам и с други хора от време на време, но Брайън имаше грижата да бъда така заангажирана с присъствието му, с приказките му, с подаръците му, с писането на материалите ми, с изравянето на книгите, от които се нуждаех, с писмата и телефонните му обаждания, и цветята, и стиховете с обет за вечна преданост — че другите момчета неизбежно ми изглеждаха като много бледи имитации.
По онова време съществуваха така наречените Майтапчии и Интелектуалци, или Момчешки братства и Независими. Брайън не попадаше в нито една категория, а всъщност бе и във всичките. Той беше оригинал, характер, енциклопедия от информация по всякакви въпроси с изключение може би на секса, където отначало познанията му бяха повече теоретични, отколкото практични. Загубихме девствеността си заедно. Или почти. Казвам „почти“, защото е съмнително дали ми беше останала някаква девственост след всичките тези години на усърдно ръкоблудство и редовна мастурбация, а Брайън беше ходил веднъж в публичен дом в Тихуана, когато станал на шестнадесет години — подарък за рождения ден от баща му; закарал ги там с цяла сюрия приятели; нещо като майтапа на купона.
Както го описваше Брайън — експериментът бил пълно фиаско. Курвата все викала: „Бързай, бързай!“, и Брайън загубил ерекцията си, но баща му (както станало и при Едип) я бил наебал преди това, а приятелите му чукали по вратата. Не приличало много на посвещение: пенетрация, както го наричат в ръководствата по секс, не била осъществена. Така че, предполагам, би могло да се каже, че загубихме девствеността си заедно. Аз бях на седемнадесет години („примамка за затвора“, както старомодно ме нарече Брайън), а той беше на деветнадесет. Познавахме се от два месеца — два месеца на издевателства над нашите инстинкти в Ривърсайд парк, под масите на Класическата библиотека, където „учехме заедно“ (под бдителните празни погледи на Софокъл, Перикъл и Юлий Цезар), на кушетката в дневната на родителите ми, в книгохранилищата на Бътлъровата библиотека (по-късно бях шокирана да науча, че някои кощунствени студенти и понастоящем се чукат там). Най-накрая си дарихме един другиму „финалното благоволение“ (за да използвам очарователния термин от осемнадесети век) в приземния апартамент на Брайън на Ривърсайд Драйв, където хлебарките (или може би бяха водни бръмбари) изглеждаха по-големи от юмрука ми (или от пениса му), и двамата съквартиранти на Брайън не престанаха да чукат на вратата под претекст, че искат The Sunday Times „ако вече сме го направили“.
Стаята на Брайън — една от шестте в обширния партер — имаше обща стена с помещението на парния котел. Това беше единственото отоплително съоръжение. Лявата стена беше постоянно гореща като огнени езици; другата — по-студена от циците на вещица (изразът на Брайън). Температурата се регулираше единствено чрез отваряне на прозореца (който пък гледаше към някакъв сорт циментено дефиле, цял етаж по-ниско от нивото на тротоара). Понеже вятърът духаше откъм реката, той бе достатъчно хладен, за да противодейства на горещината от котелното, но не и на нашата.