Но каква полза от тези затрогващи фантазии? Мъжът ми беше престанал да ме чука. Мислеше, че и така работи достатъчно усърдно. Всяка вечер заспивах със сълзи на очи или отивах в банята да мастурбирам, след като той заспеше. Бях на двадесет и една и половина години и отчаяна. В ретроспекция всичко изглежда толкова просто. Защо не си намерих някой друг? Защо не завързах някоя любовна връзка или не го оставих, или не настоях за някакво споразумение за сексуална свобода? Но аз бях добро момиче от петдесетте години. Бях порасла с чукане с пръст под звуците на песента „В малките часове на утрото“ на Франк Синатра. Никога не бях спала с друг мъж освен със съпруга си. Бях се натискала „над кръста“ и „под кръста“ съгласно някои мистериозни неписани правила на приличие. Но една любовна връзка с друг мъж беше нещо толкова радикално, че не смеех да си го помисля. Освен това бях убедена, че Брайън не ме чука по моя вина, не по негова. Или бях нимфоманка (защото исках да бъда чукана повече от един път месечно), или пък просто се оказвах толкова непривлекателна. Или може би проблемът беше във възрастта на Брайън. Бях отгледана с различни сексуални митове, като:
A. Няма такива неща като изнасилването. Никой не може да изнасили жена, освен ако тя не се съгласи в последния момент.
(Момичетата в нашето училище всъщност си повтаряха набожно това една на друга. Само Господ знаеше откъде го бяхме взели. Беше нещо като придобита мъдрост и ние си го препредавахме като роботи.)
Б. Има два вида оргазъм: вагинален и клиториален. Единият е „зрял“ (т.е. добър). Другият е „незрял“ (т.е. лош). Единият е „нормален“ (т.е. добър). Другият е „невротичен“ (т.е. лош).
Този псевдоманиакален, псевдопсихологически морален кодекс беше по-набожен и от самия Господ.
В. Мъжете достигат сексуалния си връх на шестнадесет години и след това западат…
Брайън беше на двадесет и четири. Нямаше съмнение, че е прехвърлил билото. Осем години след билото. Ако ме чукаше само веднъж месечно на двадесет и четири, представете си колко малко щеше да ме чука на тридесет и четири! Беше ужасяващо да си го помислиш.
Може би сексът нямаше да има значение, ако не се явяваше индикация за всички други неща, които не вървяха в нашия брак. Никога не се виждахме. Той стоеше в офиса до седем, осем, девет, десет, единадесет, дванадесет през нощта. Аз стоях вкъщи или се разкапвах в библиотеката над моя сексуален жаргон от осемнадесети век. Идеалният буржоазен брак. На съпруг и съпруга не им остава време, което да прекарат заедно. Бракът премахна нашата единствена причина за бракосъчетание.
Нещата продължиха така няколко месеца. Чувствах се все по-потисната. Беше ми все по-трудно и по-трудно да ставам сутрин от леглото. Обикновено ме болеше всичко до обяд. Започнах да не ходя на лекции освен на светая светих: семинара. Висшето образование ми изглеждаше смешно. Следвах, защото обичах литературата, но там никой не искаше от вас да учите литература. Там се учеше критика. Някой професор бил написал книга, „доказваща“, че „Том Джоунс“ е в действителност марксистко иносказание. Друг професор написал книга, „доказваща“, че „Том Джоунс“ е всъщност християнско иносказание. Трети пък написал книга, „доказваща“, че „Том Джоунс“ бил в действителност иносказание на индустриалната революция. Трябваше да се запаметят точно имената на всичките професори и всичките им теории, така че да можете да изкарате изпита върху тях. На никого не му пукаше за вашия прочит на „Том Джоунс“, достатъчно бе да изпеете имената на теориите и кой ги е измислил. Въпросните теоретични книги носеха заглавия като: „Реторика на смеха“ или „Комични детерминанти на творчеството на Хенри Филдинг“, или „Естетични импликации в диалектиката на сатирата“. Филдинг би се обърнал в гроба. Моят ответ беше да проспивам колкото се може повече от всичко това.
Факт беше, че винаги задължително съм била отличничка и тестовете бяха лесни за мен, но в университета гадостите се оказваха толкова безмерни, че просто не можеха да се понасят. Така че ги проспивах. Проспах майската сесия. Спах, вместо да работя над дисертацията си. В редките случаи, когато ходех на лекции, седях там и драсках стихове в бележника си. Един ден се напънах да излея моя смут пред професор Стентън.