— Не мисля, че искам да стана преподавател — казах, треперейки в лилавите си кожени ботуши. Това беше светотатство. Стипендията ми „Уудроу Уилсън“ ме предопределяше за преподавателска практика. Беше нещо почти като поругаване на Господ, на държавата, на знамето.
— Но вие сте такава превъзходна студентка, мисис Столерман, какво друго бихте могли да правите?
(Какво друго наистина? Какво друго би могло да има в живота освен „Естетични импликации в диалектиката на сатирата“?).
— Е, ъъ, мисля, че искам да пиша — рекох извинително, сякаш бях казала: „Мисля, че искам да убия майка си.“
Професор Стентън изглеждаше разстроен.
— О, това ли било? — отбеляза той раздразнено. Студентите вероятно винаги идваха при него с безсмислени амбиции като тази да искаш да пишеш.
— Виждате ли, професор Стентън, започнах да изучавам английската литература от осемнадесети век, защото обичам сатирата, но мисля, че аз искам да пиша сатира, а не да я изследвам. Критиката някак си не ми се струва, че носи удовлетворение.
— Удовлетворение! — избухна той. Аз преглътнах.
— Кое ви кара да мислите, че университетското образование би следвало да носи удовлетворение? Литературата е работа, а не забавление! — натърти Стентън.
— Да — отвърнах хрисимо.
— Дошли сте в университета, защото обичате да четете, защото обичате литературата — е, добре, литературата е тежък труд! Тя не е игра! — Изглежда, професор Стентън беше намерил истинската си тема.
— Да, но ако ме извините, професор Стентън, наистина изглежда, че цялата тази критика е несъвместима с духа на Филдинг, Поуп или Суифт. Искам да кажа, че винаги си ги представям да лежат там в гроба и да ни се присмиват. Това е то нещото, което на тях би им се сторило смешно. Искам да кажа, че когато чета Поуп или Суифт, или Филдинг — ме избива на писане. Книгите насочват съзнанието ми към поезия. Критиката ми изглежда някак глупава. Съжалявам, че го казвам, но е така.
— Кой ви е направил пазач на духа на Поуп? Или на Суифт? Или на Филдинг?
— Никой.
— Тогава от какво, за Бога, се оплаквате?
— Не се оплаквам. Просто мисля, че може би съм сбъркала. Мисля, че наистина искам да пиша.
— Мисис Столерман, ще разполагате с твърде много време за писане, след като си вземете доктората. И тогава ще имате винаги нещо, за което все пак да се захванете, в случай че не се окажете Емили Дикинсън.
— Предполагам, че сте прав — отвърнах и отидох вкъщи да спя.
Брайън ме събуди с гръм и трясък през юни. Не съм сигурна точно кога се започна, но някъде към средата на юни забелязах, че той бе станал по-маниакален от обикновено. Изобщо беше престанал да спи. Искаше от мен да седя с него по цяла нощ и да обсъждаме рая и ада. Не че беше толкова необичайно за Брайън. Той винаги се е интересувал изключително много от рая и от ада. Но сега започна да говори прекалено много за второто пришествие и приказваше за него по нов начин.
Какво би станало (питаше), ако Христос се върне на земята като някакъв невзрачен изследовател на пазара? Какво би станало, ако отново никой не му повярва?
Какво би станало, ако той се опита да докаже своята самоличност чрез ходене по водата на езерото в Сентръл парк? Дали вечерните новини по CBS ще отразят явлението? Ще бъде ли обявено за събитие от общочовешки интерес?
Аз се смеех. Брайън също се смееше. Това беше само идея за научно-фантастичен роман, рече ми. Беше само шега.
Но през следващите дни шегите се умножиха.
Какво би станало, ако той беше Зевс, а аз бях Хера? Ами ако той беше Данте, а аз Беатриче? Ами ако всеки от нас съществуваше в два варианта — материален и нематериален, триизмерен и без измерение? Ами ако хората от метрото наистина комуникираха по телепатичен път с него и го молеха да ги спаси? Ами ако Христос се завърнеше и освободеше всички животни от зоологическата градина на Сентръл парк? Ами ако яковете го последваха по Пето авеню, а птичките кацнеха и запееха по раменете му? Тогава хората щяха ли да повярват кой е Той? Ами ако Той благословеше компютрите и вместо те да бълват разпечатки за това кои домакини купуват най-много прах за пране, изведнъж започнеха да бълват самуни и риби? Ами ако светът наистина се контролираше от гигантски компютър и никой не знаеше за него с изключение на Брайън? Ами ако този компютър се захранваше с човешка кръв? Ами ако, както казва Сартър, ние сме в ада именно сега? Ами ако всички ние сме контролирани от сложни машини, които се контролират от други сложни машини, контролирани от още по-сложни машини? Ами ако изобщо нямаме свобода? Ами ако човек може да отстои свободата си единствено умирайки на кръста? Ами ако пресичаш улиците на Ню Йорк на червено със затворени очи цяла седмица и дори не те одраска кола? Това доказва ли, че си Господ? Ами ако всяка книга, която отвориш напосоки, съдържа буквите БОГ някъде, във всеки параграф? Не би ли представлявал този факт абсолютно доказателство?