Нощ подир нощ въпросите продължаваха. Брайън ми ги повтаряше като катехизис. Ами ако? Ами ако? Ами ако? Чуй ме! Не заспивай! Слушай ме! Това е краят на света и ти ще го проспиш! Чуй ме!
В беса си да има постоянна аудитория той дори ме зашлеви веднъж или дваж по бузата, за да ме събуди. Замаяна и с мътен поглед, аз слушах. И слушах. И слушах. След петата нощ вече нямаше никакво съмнение, че Брайън не създаваше планове за научна фантастика. Самият той беше второто пришествие. Прозрението бавно изплува. И когато се случи това, аз всъщност не бях сигурна дали той не беше Бог. Но съгласно неговата логика, ако Брайън беше Исус, то тогава моя милост се явяваше Светият дух. И колкото и да беше замъглен погледът ми, разбрах, че неговото си е чиста лудост.
В петък шефът на Брайън напусна града за уикенда и го упълномощи да сключи важна сделка с производителите на някакъв препарат за почистване на фурни, наречен „Чудодейна пяна“. Брайън трябваше да се срещне с хората на „Чудодейна пяна“ в компютърния център в събота, но той не се появи там. Чудодейниците чакали. После ми се обадиха по телефона. После пак ми се обадиха. Брайън не бе отишъл. Телефонирах на всички, за които се сетих, и в крайна сметка седнах да си гризя ноктите; подозирах, че ще се случи нещо ужасно.
В пет часа Брайън ми се обади, за да ми прочете стихотворение, което обяви, че е написал, докато ходел по водата на езерото в Сентръл парк. Ето какво:
Ако Чудодейна пяна е само сапунен мехур,
защо ни причинява толкова проклети главоболия?
Ако не се задействаме скоро, светът ще бъде
натрошен
и всичко това заради глупавия сапунен мехур.
— Харесва ли ти, скъпа? — попита той, преизпълнен с наивност.
— Брайън, даваш ли си сметка, че хората от „Чудодейна пяна“ цял ден се опитваха да се свържат с тебе?
— Не е ли блестящо? Наистина резюмира всичко, мисля си. Смятам да го изпратя в „Ню Йорк Таймс“. Само че се чудя дали „Таймс“ ще отпечати стихотворение с думата „проклети“ в него. Как мислиш?
— Брайън, разбираш ли, че цял ден съм седяла тук и съм отговаряла на хората от „Чудодейна пяна“; строшиха телефона да звънят? Къде, по дяволите, беше?
— Точно там бях.
— Къде?
— В ада. Точно както и ти си в ада, и аз съм в ада, и всички ние сме в ада. Как можеш да се притесняваш за такъв истински сапунен мехур като „Чудодейна пяна“?
— Какво ще правиш, за Бога, с договора?
— Само това.
— Само кое?
— В името Господне ще забравя за него. Няма да си мръдна пръста. Защо не се срещнем в града да ти покажа стихотворението?
— Къде си?
— В ада.
— Добре, знам, че си в ада, но къде ще се срещнем!
— Би трябвало да знаеш. Ти ме изпрати тук.
— Къде?
— В ада. Където съм сега. Където си и ти сега. Много бавно загряваш, бейби.
— Брайън, моля те, бъди разумен!
— Аз съм съвършено разумен. Само ти се притесняваш за сапунения мехур. Само ти считаш, че има значение, ако са се обаждали от „Чудодейна пяна“.
— Добре, кажи ми на кой ъгъл в ада да се срещнем и аз ще дойда. Кълна се, че ще дойда. Просто ми кажи на кой ъгъл.
— Не знаеш ли?
— Не. Честна дума. Не знам. Моля те, кажи ми.
— Мисля, че се опитваш да ме правиш на глупак.
— Брайън, скъпи, искам само да те видя. Моля те, нека да те видя.
— Можеш да ме видиш веднага с окото на въображението. Твоята слепота е твое лично дело! Ти и Крал Лир.
— В телефонна будка ли си? Или в бар? Моля те, кажи ми.
— Вече знаеш!
Разговорът продължи така още известно време. Брайън ми затваря на два пъти и след това се обаждаше пак. Накрая се съгласи да уточни телефонната будка, в която беше, не по име, а посредством някакъв вид игра на отгатване. Трябваше да участвам в нея по способа на елиминирането. Това отне още двадесет минути и няколко петачета. Най-накрая се оказа, че е в Готхам Бар. Изхвърчах и взех такси, за да отида при него. Научих, че е прекарал деня, разхождайки порторикански и черни деца с лодка по езерото в Сентръл парк; купувал им сладоледи, раздавал пари на хората в парка и планирал бягството си от ада. В действителност не беше ходил по водата, но много беше мислил за това. Сега вече беше готов да промени живота си. Беше открил, че притежава запас от свръхчовешка енергия. Другите смъртни се нуждаеха от сън. Той не. Другите смъртни се нуждаеха от работа, дипломи и всякакви принадлежности за всекидневния живот. Брайън не се нуждаеше. Щеше да поеме кръста си, който винаги го е очаквал — да спаси света. Аз трябваше да му помагам.