Изтичах в дневната, за да потърся Брайън, и го заварих да наглася усилвателя на хай-фи уредбата. Беше пуснал „Голдберг вариации“ на Глен Гулд и започна ту да усилва звука до краен предел, ту да го намалява съвсем, така че се получаваше ефект, наподобяващ вой на сирена.
— Колко силно можеш да си пуснеш Бах в това общество? — попита Брайън. — Толкова? — усили звука той. — Или толкова ниско? — намали го почти докрай.
— Виждаш ли, няма никакъв начин да слушаш Бах в това общество!
— Брайън, какво си направил с дисертацията ми?
— Въпросът ми беше реторичен. Иначе бе съвършено ясно какво е сторил с нея.
Брайън бърникаше уредбата и се преструваше, че не ме е чул.
— Какво си направил с дисертацията ми?
— Колко силно мислиш, че можеш да си пуснеш Бах в това общество, без да дойде полицията?
— Какво си направил с дисертацията ми?
— Толкова силно ли? — увеличи той звука.
— Какво си направил с дисертацията ми?
— Или толкова слабо? — Брайън намали звука.
— Какво си направил с дисертацията ми?
— Толкова силно?
— Брайън! — изкрещях, колкото можех. Никаква полза. Отидох до бюрото си, седнах там и огледах „изложбата“, която беше направил. Исках да го убия или да се самоубия. Вместо това заплаках.
Брайън влезе.
— Кой, мислиш, ще отиде в рая?
Не отговорих.
— Дали Бах? Дали Милтън? Дали Шекспир? Дали Шейксулф? Дали свети Себастиян Копелето? Или Абелар Скопеца? Или Синдбад Моряка? Или Тинбад Шивача? Или Жинбад Ключаря? Или Норман Мейлър? Или Уинбад Китоловеца? Или Финбад Провала? Или Ринбад Релсата? Или пък Джойс? Или Джеймс? Дали Данте ще отиде или не, той вече е бил там? Ще отиде ли Омир? Ще отиде ли Ийтс? Ще отиде ли Харди с надървен кур? Или Рабле с ръжен? Или Вийон с низостта? Или Рейли с царствеността? Или Моцарт лекичко? Или Малер тежичко? Или Ел Греко с гръм и мълнии? Електрическите крушки ще отидат ли?
Обърнах се и го погледнах. Брайън размахваше диво ръце и подскачаше нагоре-надолу.
— Електрическите крушки ще отидат в рая! — викаше. — Те ще отидат! Те ще отидат!
— Побъркваш ме! — изпищях аз във върховно раздразнение.
— Ти ще отидеш в рая! — Той ме сграбчи за ръката и започна да ме тегли към прозореца. — Нека да отидем в рая! Нека да тръгваме! Да тръгваме! — Отвори с трясък крилото и се наведе навън.
— Престани! — крещях истерично. — Не мога повече да понасям! — При това започнах да го блъскам. Трябва наистина да се е уплашил, защото ме хвана за гърлото и взе да ме души.
— Млъкни! — изхриптя Брайън. — Ще дойде полицията! — Но аз вече не пищях. Стягаше хватката си. На няколко пъти ми притъмня.
Защо ме пусна, преди да ме убие, не мога да си обясня. Може би извадих щур късмет. Не знам на какво да го отдам. Това, което знам, е, че когато най-накрая ме пусна, аз цялата се тресях и се мъчех да си поема въздух (спомням си още, че по-късно намерих големи
[# Игра на думи с имената чрез безсмислени алитерации. — Б. пр.]
синини по шията си). Избягах в килера и седнах там в тъмното да си хапя коленете и да хлипам. „О, Боже! О, Господи, о, Господи!“ — почти виех аз. А после някак си се взех в ръце и се обадих на семейния лекар. Той се оказа в Ист Хемптън. Обадих се на психиатъра на майка ми. Той пък беше във Файър Айлънд. Обадих се и на лекуващия си психиатър. Препоръчаха ми да го търся в Уелфит. Телефонирах на приятелка на сестра ми Ренди, която беше социален работник в психиатрията. Посъветва ме да извикам полицията и лекар — който и да било лекар. Брайън е психопат, каза тя, и вероятно е опасен. Не бивало да стоя сама с него.
Ако е събота през месец юни и ако искате да се разболявате — по-добре го направете на плажа. Иначе доктор не се намира. Най-накрая се свързах с този, който заместваше моя интернист. Щял да дойде веднага. Той пристигна пет часа по-късно. През цялото това време Брайън беше учудващо покорен. Седеше в дневната и слушаше Бах, изпаднал привидно в транс. Аз стоях в спалнята и се опитвах да смеля случилото се. Преструвахме се, че не си обръщаме внимание. Затишие след буря.
Проблемът на Брайън имаше вече поне название. А това беше ако не лек, то най-доброто след него. Щом като веднъж вече бе казано, че е „психопат“, изпитах странното усещане на облекчение. Вече имаше болест, която трябваше да се лекува, проблем, който трябваше да се решава. Назовеш ли нещото, ти го правиш и по-малко страшно. Това също така намаляваше и чувството ми за вина. За лудостта не можеше да се упрекне никой. Тя беше Божа работа. Имаше голяма доза утешение в тази констатация. Всички природни бедствия успокояват, защото препотвърждават нашата безпомощност, в която иначе бихме могли да престанем да вярваме. Понякога е странно успокоително да разбереш степента на собственото си безсилие.