Бракът ми с Брайън вероятно приключи през този ден, докато се разхождах по улиците на Тихуана с духовития си баща. Той се опитваше с цялото си умение да бъде жизнерадостен и полезен, но аз бях затънала дълбоко в собственото си чувство за вина. Това беше дилема: ако останех с Брайън и се опитах да заживея с него отново, щях да полудея или най-малкото почти да се откажа от собственото си аз. Но ако го оставех сам с лудостта му и в ръцете на докторите, аз го зарязвах точно когато имаше най-много нужда от помощ. В известен смисъл се оказвах предател. Всичко се свеждаше до избор между мен и него и аз бях избрала себе си. Чувството ми за вина ме преследва още. Някъде дълбоко в съзнанието ми (редом с всичките потънали спомени от детството) има някакъв възхитителен образ на идеалната жена, нещо като Еврейската Гризелда. Тя е Рут и Естер и Исус и Мария, събрани в едно. Тя винаги подава и другата буза. Тя е превозно средство, плавателен съд без никакви свои нужди или желания. Когато мъжът й я бие, тя го разбира. Когато е болен, тя го гледа. Когато децата са болни, тя ги гледа. Готви, домакинства, управлява магазина държи счетоводните книги, изслушва проблемите на всекиго, ходи на гробища, плеви гробовете, сади градината, търка подовете и седи спокойно на горния балкон в синагогата, докато мъжете рецитират молитви за женската малоценност. Тя е способна на абсолютно всичко, освен да се самопредпазва. И тайно аз винаги се срамувам от себе си, че не съм като нея. Добрата жена би се отказала от своя живот, за да се грижи и да подхранва лудостта на мъжа си. Аз не бях добра жена. Трябваше да правя прекалено много други неща.
Но ако имах пропуски с Брайън — наваксах си го двойно с Чарли Филдинг. Чиста проба мазохизъм — добър, здрав, „нормален женски мазохизъм“. просто нищо не може да се сравни с връзката ми с Чарли (която последва брака ми с Брайън). Интересно как винаги даваме на следващия мъж това, което сме спестили от предишния. Психологически случай на „разглезване“ на второто дете.[258[ 259]
13.
ДИРИГЕНТЪТ
Земетръс ли е това или просто шок?
Хубава супа от костенурка ли е
или само имитация?
Коктейл ли е чувството на радост,
или това, което изпитвам,
е истинската тръпка?
Вярно ли е усещането ми, или греша?
Бах ли ще чуя или само песен
на Коул Портър?
Чарли Филдинг („Чарлз“, както се подписваше) беше висок, прегърбен и изглеждаше като Скитника евреин. Носът му бе изключително дълъг и гърбав, с потръпващи ноздри, а малката му, изтеглена надолу уста имаше кисело изражение — нещо средно между презрението и меланхолията. Кожата му беше жълтеникава и с нездрав вид, опустошена от акне, което все още го тормозеше от време на време. Носеше скъпи спортни сака от туид; те висяха на раменете му като на телени закачалки, а коленете на панталоните му просветваха изтумбени. Джобовете на стария му Честърфилд бяха постоянно издути от книги с меки корици. Върхът на диригентската палка стърчеше от олющеното му куфарче от свинска кожа.
Ако го бяхте видели в метрото или когато ядеше самотната си вечеря при „Шрафт“ (там записваше консумацията на сметката на баща си), щяхте да предположите по изражението му, че е в траур. А нямаше нищо такова — освен ако диригентът не беше предварително в траур за родителя си (чиито пари по предопределение трябваше да наследи).
Понякога, докато чакаше да пристигне вечерята му (крем-пиле, топъл фондан синди с шоколадов сладолед), вземаше от куфарчето си някаква партитура, хващаше диригентската палка в дясната си ръка и започваше да дирижира оркестър от въображаеми музиканти. Правеше това съвършено несъзнателно и очевидно без никакво желание да се набива в очи. Просто забравяше за хората около себе си.
Чарли (майка му го беше кръстила на Бони принц Чарли, а Чарли бе в края на краищата Еврейски принц) живееше сам в гарсониера в Ист Вилидж. В същия квартал, който бедните му предци са обитавали преди две поколения. Венецианските жалузи бяха покрити с мазни черни сажди и пясък скърцаше под краката ви, когато ходехте по голия под. Декорът бе спартански: кухненски бокс, чиито шкафове зееха винаги празни с изключение на кутии със сушени кайсии и пликчета корави бонбони; имаше още пиано под наем, единично легло, магнетофон, портативен грамофон, два кашона с плочи (които така и не разопакова, откакто ги бе донесъл от къщата на родителите си преди две години). До прозореца се намираше авариен изход към мръсен двор, а отсреща живееха две лесбийки на средна възраст; понякога те забравяха да пуснат щорите. Чарли изпитваше отбранително презрение към хомосексуалистите, каквото хората често изпитват, когато тяхната собствена сексуалност ги притеснява по някакъв начин. На него му се чукаше непрекъснато, но ужасно се страхуваше да не се покаже вулгарен. Харвардското му образование беше предназначено да угаси всяка вулгарност, тлееща дълбоко в гените му, и макар че му се ебеше, не искаше да го прави по такъв начин, че да изглежда недодялан — на самия себе си и на момичетата, които се опитваше да съблазни.