Забелязала съм между другото, че освен ако човек не е роден гений, харвардското образование е перманентен пасив. Не толкова поради самото образование, което получават там, а най-вече заради това, което си въобразяваха, че трябва да бъдат те и занапред — гларуси от Харвард: аура, атмосфера, произношение, нежни спомени от Ривър Чарлз. Това по-скоро ги прави инфантилни и ги принуждава да се бутат из коридорите на рекламните агенции с развети зад тях връзки. Принуждава ги още да търпят отвратителната храна и мизерните тапицерии в Харвард клуб само и само да впечатлят някое сладко младо маце с непресъхващия извор на слава — тяхната диплома.
Чарли носеше този харвардски багаж. Беше се дипломирал със „среден 3“ и въпреки всичко се чувстваше невероятно по-пълноценен от мен с моето Фи-Бета-Капа от мърлявия декласиран „Барнърд“. Имаше усещането, че в Харвард е бил докоснат с четката на изтънчеността и независимо от всичките провали в живота му е все още (както би го изпял хорът на Гилбърт и Съливън) човек от Харвард.
Почти неизменно Чарли спеше до обяд, после ставаше и закусваше в някой оцелял от старите емигрантски времена млечен бар. Но два пъти седмично се измъкваше от леглото в девет часа, вземаше метрото и отиваше в града, в едно музикално училище; там преподаваше пиано и дирижираше някаква хорова група. Парите, които печелеше от тази работа, бяха незначителни, но той живееше главно с лихвите от капитал, вложен от баща му на негово име, но поставен под попечителство. Бе изключително потаен за размера на този доход, сякаш това е някаква мръсна тайна. Макар винаги да съм предполагала, че ако стиснатостта не беше в кръвта му, Чарли можеше да живее някак си не толкова мизерно, колкото го правеше.
Все пак съществуваше мръсна семейна тайна и вероятно тази беше причината, поради която парите го смущаваха до такава степен. Семейството на Чарли се беше срещнало с тях благодарение на чичото на Чарли — чичо Мел, — известният псевдо-WASP, паркетен кавалер, който се носеше плавно през тридесетте години, със зализана с брилянтин черна коса, с коригиран хирургически нос и с танцуващата си shikse съпруга. Мел Филдинг направил доживотна кариера, опазвайки тайната за еврейството си, и склонил да подели богатството си със семейството само при условие, че и те всички оправят носовете си и сменят имената си от Фелдщайн на Филдинг. Чарли отказал да се подложи на пластична операция, но взел името. Все пак бащата на Чарли, наистина ампутирал половината си нос (в резултат на което в крайна сметка заприличал на евреин с абсурдно малък нос). Но главното било, че семейство Фелдщайн напуснало Бруклин и се озовало в Бересфорд (това позлатено гето, този псевдозамък) на Сентръл парк уест.
Фамилният бизнес се крепеше на международна верига от училища за танци, които подсигуряваха срещу заплащане доживотно членство на самотни стари хора. Не беше точно рекет или поне не повече, отколкото психоанализата или религията, или групите за запознанство, или розенкройцерството можеха да се нарекат рекет, но подобно на тях паркетното общество също
[# WASP — White Anglo-Saxon Protestant — бял англосаксонски протестант. — Б. пр.]
[## Shikse (евр.) — човек от нееврейски произход (презрително). — Б. пр.]
обещаваше край на самотата, на безсилието, на страданието и, разбира се, също така разочароваше много хора. Чарли бе работил в танцувалния бизнес няколко лета по време на следването си, но въпросното обстоятелство беше само символичен жест. Той мразеше всякакъв вид работа — дори ако тя се състоеше в това да се плъзгаш бавно по дансинга с някоя осемдесетгодишна стара дама, която току-що е станала пожизнен член срещу сумата от няколко хиляди долара. Когато се запознах с него, Чарли бе страшно чувствителен на тема бални танци. По принцип не искаше да се знае какво прави баща му, за да си изкарва хляба. И все пак често, макар и мимоходом, пускаше прочутото чичово име пред неговите и моите приятели. Амбивалентността е чудесна песен за танци! Имаше свой собствен ритъм.