Но какво правеше Чарли? Подготвяше се за величието. Сънуваше с отворени очи диригентския си дебют, за който между другото не правеше нищо да го ускори — в останалото време започваше да композира симфонии. Те бяха — всички до една — недовършени симфонии. Пишеше също и сонати, и опери (по творби на Кафка или Бекет). И те оставаха недовършени (но винаги обещаваше да ми ги посвети). Вероятно в очите на познатите си е изглеждал „пълен провал“, но самият той се възприемаше като романтична фигура. Говореше за „тишина, изгнание, поквара“. (Тишина: недовършените симфонии. Изгнание: беше напуснал Бересфорд заради Ист Вилидж. Поквара: връзката му с мен.) Изживяваше първоначалните несгоди на всички велики творци. Като диригент все още не беше пробил, а и в бъдеще щеше да му се пречи, мислеше той, поради факта, че не бил хомосексуалист. Като композитор — работата била да се научиш да се справяш с кризата в стила, която гнетеше епохата. Това също щеше да мине с времето. Човек трябваше да мисли в десетилетия, не в години.
Замечтан пред пианото или над чиния с черешови понички с шери при „Ратнър“, Чарли се виждаше такъв, какъвто щеше да бъде вече след успеха — с посребрени слепоочия, изискан и ексцентрично облечен. След като е дирижирал в Метрополитен собствената си опера, нямаше да се надува да слезе в Халф Нот за джем-сешъни с млади джазмузиканти. Колежанките, които трябваше да го разпознаят там, щяха да го обсаждат за автографи, а той щеше да ги отпъжда с остроумни забележки. Лятно време щеше да се оттегля в селската си къща във Върмонт и да композира на „Бехщайн“ в сумрака, или да излиза от студиото си, за да води умни разговори със следващите го по петите поети и млади композитори. Ще посвещава три часа на ден за ръкописа на автобиографията си — в стил, който определяше като нещо средно между Пруст и Ивлин Уо (негови любими автори). А също ще има и жени. Вагнерови сопрани с големи задници с трапчинки като при Петер Пол Рубенс. (Чарли имаше огромно пристрастие към закръглени — дори дебели — жени. Винаги мислеше, че съм прекалено мършава, а задникът ми — прекалено малък. Ако бяхме останали заедно, вероятно щях да наедрея като слон.) След дебелите сопрани идваха литературните дами: жени поетеси, които му посвещаваха книгите си; жени скулпторки, обсебени от амбицията да го накарат да им позира гол; жени белетристки, които го намираха толкова обаятелен, че правеха от него главния герой на своите romans a clef .
Той можеше никога да не се ожени, дори не и заради това да има деца. Децата (както често казваше) бяха досадни. „Досадни“ (произнесено като в курсив) винаги е била една от любимите му думи. Но не и най-тежката му присъда (не беше такава и „банален“, въпреки че Чарлз също й отдаваше предпочитание). „Вулгарен“ се явяваше неговата върховна презрителна оценка. Хората, разбира се, биха могли да бъдат вулгарни, както могат да са такива и книгите, и музиката, и картините — но храната също можеше да бъде вулгарна според Чарлз. Веднъж, когато великият му чичо го завел в „Le Pavilion“ той казал: „Тези палачинки са вулгарни.“ Произнасяше го с голяма пауза между първите две срички, като че ли между двете срички „вул“ и „гар“ потреперваше на ръба на прозрението. Произношението беше също голяма работа за Чарли.
След всичко споменато пропуснах да кажа най-важното, а именно — че бях лудо влюбена в него, (като акцентирам на „лудо“). Цинизмът дойде по-късно. За мен той не беше надут пъпчив младеж, а фигура с легендарен чар, бъдещ Бърнстейн. Знаех, че семейството
[# Roman a clef — роман загадка. — Б. пр.]
му (с тяхната копринена, с цвят на шампанско декорирана-от-декоратор-дневна, покрита с найлонови калъфи) беше къде-къде по-вулгарно от моето. Чувствах, че Чарли бе повече сноб, отколкото интелигентен. Знаех, че никога не се къпеше, никога не използваше дезодорант и че бършеше гъза си не както трябва (сякаш все още се надяваше, че Мама ще дойде да му помогне), но бях луда по него. Накарах го да се принизи до моето ниво. Все пак той се бе обрекъл на най-универсалното изкуство: музиката. Аз бях долен тесногръд драскач. Най-важното — Чарли свиреше на пиано като моя баща пианист. Когато сядаше пред клавиатурата, гащите ми се мокреха. Това континюо! Това кресчендо! Тези диези! Тези бемоли!
Нали ви е известен страхотният израз „гъделичкам слоновата кост“? Ето така Чарли ме побъркваше! Понякога се чукахме дори на табуретката пред пианото на включен метроном.