Аз не вярвам и в по-старите времена да са вярвали в разните небивалици, макар че са ги разказвали надълго и нашироко, с най-пълни подробности, докато чакат ред да сипят мливото в коша или докато мятат воденичарската питка в огнището. По-скоро си мисля, че загледани в перачките над воденицата, заслушани в бучащата вода, унесени от бъбривостта на кречеталата, хората сами са ставали бъбриви и носени на крилата на въображението, са населявали воденичната вада, върбаците покрай нея, тресавищата и мочурливите места, горите и долищата от другата страна на воденицата, ливадите и планината с водни духове, вампири, самодиви, самодивски сватби, всякаква видима и невидима твар, укривали са змейове в сушави години в кошарите и в черничевите си градини и са правели всичко това не защото са му вярвали, а защото твърде много са желаели освен боб, леща, кукуруз, добитък, копринена буба, дръгливо куче, кокалеста жена и прочие в околността да диша и огнена ламя, мътейки яйцата в полога си, бродник да броди в мъртвото от сън село, самодиви да подвикват: „Иху-ху!“, на самодивска сватба яли да навлязат като бели гъски да се къпят в реката, пък ние, пристъпвайки на пръсти, на пръсти, да вземем да им скрием дрехите, па голите самодиви да дойдат съвсем близко до брега и да почнат да се молят: „Дай ми, юначе, дрехите!“, обаче ние — не!…
Поетика, страх, баладичност — всичко това ако не го е имало, човекът сам го е създавал и го е пуснал в долината си да се размножава и да се въди по същия онзи начин, както ловно-рибарските дружества почнаха да разселват кеклика, фазаните, рибата толстолоб и бял амур, заека или дивата свиня… Човешката душа е океан, можеш ли позна, читателю, какво пулсира в глъбините на този океан! Ние можем само да стоим на брега на този океан и да го възпяваме. Но като го възпяваме, ние всъщност не сме възпели океана, а само видимата пяна на вълните му.
Та така!
Воденицата, вместо да стане извор на суеверия, както е било в старите години, най-неочаквано бе преустроена в битово ханче. Рабиша, брашненият човек, не можа да види преустройството. Той бе погребан между могилите на две враждуващи фамилии. От злоба една към друга двете фамилии, изглежда, се преобръщаха в гробовете си, защото много от могилите се бяха продънили и в улегналите им полози до късна пролет се белееше сняг. Рабиша легна по средата между враждуващите фамилии, на място полегато, покрито с гъстак. Могилата му бързо тревяса, обрасна с повет, хмел и къпина, гробищни цветя надникнаха от гъстака, разцъфтяха и с жълтите, и с червените си цветове направиха могилата приветлива. Тия цветя народът нарича петле и кокошчица — петлето цъфти в червено, кокошчицата е жълта, донякъде напомнят перуниката, само че са много по-нежни от нея. Някъде тия цветя ги наричат надгробничета, защото те неизменно никнат върху гробовете. По същия начин, кога живият човек превали билото на живота си, през носа и през ушите му му започват да прорастват косми, т.е. започва да тревясва… От могилата се виждаше далечният оазис при воденицата и част от каменния й покрив. Върху покрива на припек стоеха врабците и подвикваха: „Жив! Жииив!“
Ако има задгробен живот, то можем да приемем, че понякога воденичарят Рабиша сяда върху могилката си и заслушан в жуженето на пчелите, гледа към скритата в зеленина воденица; вместо разпрегнати коли на мливари и декамеронови истории пред воденицата са запрени велосипеди, автомобили и файтони, едни на път за минералните бани за бездетни жени, другите — идващи от баните. А може човекът отдавна да е в рая, застанал на прага на някоя от небесните воденици, готов да посрещне праведници мливари или пък бъбре с праведничките, за ти с белене на райско платно във воденичната вада, иодирет — нали бая височко полите си — греховен навик, останал им от земята… Ние не знаем това, до него ние нямаме достъп.
Преустройството на воденицата съвпада с внезапното поникване из цялата ни страна на безброй битови ханчета: рибни ханчета, воденици, овчарски егреци, комитови ханчета, каракачански, цигански табори, хански шатри, леща-ханчета, табии и прочие, и прочие. Старата воденица бе подновена, направиха й малка веранда, белосаха я, нашариха я, околовръст наредиха воденични камъни и няколко водни колелета, туриха в двора желязна помпа за вода, изписаха букви на фасадата й, та от безименна воденица тя стана ханче с име, презиме и фамилия, на разклона на пътя се тури стрелка, за да сочи право към ханчето, канцеларията на комбината за битови услуги се лиши от радиограмофона си, предостави го на ханджията заедно с няколко плочи с народна музика. Подобно на воденичаря и ханджията бе човек от село Рабиша, накуцваше с единия крак, бе пъргав, ловеше риба от реката за по-отбраните посетители, отглеждаше и малко зеленчук за салати. Ханджията не донесе блясък със себе си, но внесе уют и домашност в ханчето, хората свикнаха да се отбиват в него. Ако трябва да се изразим схематично, лека-полека колелото се завъртя. Един ден обаче дойде комисия, направи оглед и посредством не знам какви разпоредби битовото ханче бе иззето от селото и бе предадено на „Балкантурист“. Нов управител се назначи на мястото на стария ханджия. Щом дойде, той рече: „Кви са тия самодейни работи!“, запретна се и направи много нови преустройства и допълнения. Беше енергичен и инициативен човек, изготви меню само от воденичарски ястия, губи се няколко дни в града и докара оттам европейски грил. Лъскавото метално животно със стъклен търбух застана по средата на ханчето, почна да преобръща и да пече пилета в стъкления си търбух и много народ се извървя от селото да се запознае с европейското метално животно.