— Самият закон го закриля това, брайно! — додаде пощенецът.
— Сега законът много нещо закриля — допълни снабдителят. — Старо дърво, дето има, закриля го, стара къща, сивата крачеща чапла, и нея закриля, щото е на изчезване.
— Добре! — рече ветеринарният замислено. — Законът и духовете не закриля, но и те се вадят. Ти вярваш ли, че се въдят? — попита той Куче влачи.
Куче влачи веднага му отговори:
— Не вярвам, че ги има, а камо ли да се въдят, но съм чувал, че по влажните места — като воденици например, покрай тепавици, покрай водните чаркове или там, дето се изхвърля сапунената пяна от коритата — може да има духове. Един човек от пограничното село Рабиша, не знам дали го помниш, докторе, имаше свиня, болна от жълтеница, ходихме да я лекуваме, тоя същия човек на връщане по тъмното ни преведе по заобиколен път, защото по прекия път имало изоставени воденици, обраснали в бъзак и маточина, и той казваше, че там витаят духове. Той не ги наричаше духове, ами казваше, че там всякаква гад витае, таласъмища, и е по-добре да се заобиколи. Аз духове не съм виждал, но съм чувал, че ако ги има, то по влажните места ги повече има, а по сухите места и по припеците, напротив, ри няма. Това, дето пуснаха слух за воденичаря, Не го вярвам, воденицата може сама да си тръгва нощем. Воденичарят беше дотолкова добър човек, че по никой начин той няма да стане вампир и да плаши хората, нищо, че такваз му беше смъртта — във водното колело. А ако става дума като как ще е наспроти мене, то наспроти мене аз мисля, че нищо няма. Ни по усоите ги има, а още по-малко по припеците!
— Искаш да кажеш, че не те е страх от духове, понеже ги няма? — попита ветеринарят, придавайки учуден израз на лицето си.
— Хич! — рече Куче влачи.
— В такъв случай имаш ли кураж — попита ветеринарят — да идеш посред нощ на гроба на твоя Рабиша и да донесеш оттам нещо веществено за доказателство?
— Там расте хмел — каза пощенският служител.
— Смея да ида и да донеса хмел — рече Куче влачи. — Рабиша беше добър човек, той ще ми прости, ако го безпокоя в съня му.
— Може да се събуди! — каза ветеринарят.
— Умрелите заспиват завинаги, докторе — каза му Куче влачи.
Пред ханчето спря файтон, две тъжни конски глави надникнаха през вратата. Шиите на конете бяха обточени със синци и пиринчени звънчета. От файтона скочи човек със сиво лице, доста унил, залови се да окачва козиняви зобници на конете, а отзад влязоха шарени чужденци — двама мъже и две жени. Новият управител тутакси се появи на вратата, извика готвача от кухнята и без да дава възможност на чужденците да кажат каквото и да било, ги запря пред двата кафеза с живи пилета. Той им говореше на български език: че в ханчето се сервират само живи пилета, никакво замразено месо, докато вземат аперитива си, пилето ще бъде оскубано и приготвено на грил и добива оня тънък и съвършен вкус на живо месо, както самата природа го изисква, а не замразен бройлер, крайно нездравословен, от постоянна консумация на бройлери на един немец почнал да му расте бюст, както растат бюстовете на жените.
Чужденците кимаха с глави, възклицаваха, мъжете гледаха към ярките, жените гледаха към червените петлета и след дълъг избор най-после те избраха едно петле о червено гребенче, пъргаво и весело. Пред кафеза застана готвачът с голямата си готвашка шапка и с нож, голям едва ли не колкото турски ятаган, и дълга престилка до коленете, вдигна петлето от кафеза и го понесе пред господата през ханчето, спря се за миг на вратата на кухнята, колкото да погледне още веднъж гостите. В следния миг готвач и петле изчезнаха: зад вратата се чуваше само как петлето пърха с криле и кудкудяка.
— Тия живи пилета много клиенти примамиха — рече ветеринарят.
— Въпрос на инициатива — каза управителят и тръгна да покаже на чужденците какво представлява воденицата, сякаш той я беше измислил. — Ето това е кошът, в който се туря зайрето, това се казва кречетало, това са самите воденични камъни, те смилат зайрето на прах, тоя прах се казва брашно, от него се месят питки, господата и дамите ще имат възможност да опитат воденичарските питки, а ето по-нататък, ако бъдете любезни да погледнете между дъските, се виждат улеите, по тях пада водата, долу е водното колело, то движи цялата воденица, Всеки детайл изпълнява строго определена задача и по този начин един наш поет написва баснята за спора във воденицата, щото всеки детайл смятал, че той е най-важният. А кречеталото слушало, слушало и рекло: „Трака, трака… така, така… всички, всички!“ На една от дамите, изглежда, че й хареса кречеталото, защото повтори: трака трака… Всички се засмяха гръмко.