Чужденците гледаха натам, накъдето им сочеше управителят, клатеха глави и кое разбрали, кое не на края си избраха маса и се разположиха на нея. Управителят им обърна внимание и върху стоманения грил, застанал тромаво посред ханчето, но те минаха равнодушно покрай него, като че минаваха покрай турски гробища. Дамата продължаваше да се смее и да вика: трака-трака… По едно време другите се приобщиха към дамата, почнаха да си тактуват и да подвикват на пресекулки: Трака-трака-трака… Европейци хора, умееха да се веселят! Управителят, и той за известно време се присъедини от учтивост и извика и към готвача да рече трака-трака…но оня го нямаше никакъв.
Готвачът, стиснал в едната си ръка петлето, а в другата ножа, през това време бе минал вече през кухнята, бе излязъл в задния двор на ханчето и стоеше, без да придава каквато и да било свирепост на лицето си. Зелена ливада се разстла пред погледа на човека, краят на ливадата се обграждаше със сива върба и водна къпина, кичури червена ракита стърчеха тук и там, водни кончета хвъркаха и шумяха о крилата си из въздуха, зад върбите се виждаха румени селски покриви, посред покривите стърчеше кубе на църква, върху кубето щъркелово гнездо, върху щъркеловото гнездо стърчеше щъркел: обаче много по-високо от кубето и щъркела стърчеха телевизионни антени. От едната страна на селото и светлите припеци се гушеха гробищата и посред тях Рабишовата могилка, обрасла с червени петлета и жълти кокошчици. Готвачът погледна пърхащото в ръката му червено петле, потърси с очи Рабишовата могилка, но не можа да я различи сред зеленината. Той подхвърли петлето във въздуха и му изви са: „Иш!…“ Петлето припляска с крила, падна в тре-вата, изкукурига и се обърна, та погледна готвача с едното си око.
Готвачът седна на прага, запуши цигара и през благочестиво извиващия се дим се залюбува на петлето. То тръгна небрежно по зелената трева, тук се наведе да види нещо, там се опита да клъвне бягаща буболечка, мушица, изглед да, прелетя покрай човката му, защото се втурна да я преследва, и зае почти летяща поза, но мушицата се издигна и петлето пак се наведе да търси занимавка из зелената трева. Живи пилета те ще ядат на конски Великден — рече си готвачът, — трака-трака…
Търкаляйки тая мисъл из главата си, той влезе в кухнята, извади замразени бройлери от хладилника, наниза ги на шишове и отнесе да постави шишовете в стъкления търбух на грила. Металното животно се събуди, взе да преобръща нанизаните на шишовете пилета и да ги преживя. Нека читателят не се изненадва, че петлето не беше заклано от готвача. Управителят и готвачът играеха тоя театър пред всеки клиент, пожелал да изяде едно живо пиле. И всеки клиент, като изядеше пилето, си казваше: „Ето това е друга работа, вкусът му няма нищо общо със замразените бройлери на птицекланицата, а напротив!“
През това време ветеринарят говореше на своите хора:
— Не зная как ще погледнете на тая история, но искам да ви я разкажа, защото се е случила в същото това ханче преди няколко години след неявната смърт на воденичаря и защото тя и до днес продължава да ме вълнува както със своята загадъчност, така и с простотата си.
ИСТОРИЯТА С МОНГОЛОИДИТЕ
По онова време аз работех заедно с група колеги в района между пограничното село Рабиша, минералните бани и ханчето; трябваше да проверим ефекта от приложението на някои новости във ветеринарията. Вие знаете, че ветеринарията е сбор от научни знания, които обхващат анатомията, физиологията, болестите и лекуването на домашните животни (тук Куче влачи рече: „Как да не знаем!“), този сбор от научни знания всяка година се обогатява от световната практика и мога да твърдя, че в някои отношения ветеринарията изпреварва хуманитарната медицина, улеснена от обстоятелството, че борави с по-низши животни. От само себе си се разбира, че още в първата седмица ни налегна скука, по високите планински совати човек може да общува само с добитъка и с господа, но понеже няма господ, то оставаше единствено добитъкът. За да убиваме скуката с моите колеги, започнахме да слизаме до ханчето.