Козата, за която става дума, бе рижа, от старовремските планински породи, с малко виме, големоглава, с уши почти магарешки, опърничава издънка от безкрайни кръстоски през вековете, нямаше никаква охота да следва бабичката и на всяко подръпване на въжето отговаряше с дрезгаво и зло врещене. Не зная защо народът има слабост към тази порода кози. Те козят само по едно, рядко по две ярета, дават съвсем малко мляко и бързо прегарят.
Куче влачи се намеси: „Аз зная. Ние сме имали такава коза, тя лекува туберкулоза. Млякото на тази коза е синьо, можеш с него да пишеш като с мастило. Такава коза трябва да се държи вързана, както се държи вързано зло куче. Тя обелва кората на овощните дървета все едно че ги дяла със сатър, щото челюстите й са широки. Тя затова е големоглава. На такава коза да дадеш хапче против метил, значи ръцете ти да бъдат изпосечени чак до лактите. Хапче тя по никой начин не възприема и дори когато мислиш, че си успял най-после и че си натикал хапчето до края на гърлото й, този риж дявол изврещява само веднъж и изхвърля хапчето от гърлото си като тапа. Тия кози освен шума ядат всички видове памучна материя и нерядко може да се види как такава коза тича по улицата захапала риза, а подире й тича жена с надеждата, че ще отърве ризата. Нашата коза изяде панталона на баща ми, и на мене риза изяде; докато да се обърнеш, тя изяжда ризата като вестник. Обаче въпреки вредата млякото й лекува туберкулоза, затова народът я държи, като внимава да не се развъжда много. Помня, че една година стадо кози от любопитство влезе в общината и изяде емляч-ните регистри, щото тя и регистър яде. Нали я помниш тая работа?“ — попита Куче влачи пощенския служител и служителят рече:
„Така беше. Те освен емлячните регистри изядоха и църковните календари с царското семейство. Църковните календари бяха свити на тръба, предстоеше да се продават на населението, те обаче се качили на рафта отгоре, търкулнали тръбата и когато общинските служители идват, виждат, че от царското семейство не е останало нищо, проста коза, нали, а виждате пред каква хипотеза те изправя!“
Снабдителят на „Родопа“, за да не мълчи през цялото време, реши и той да се намеси, като каза, че тия кози „Родопа“ не ги изкупува, а Куче влачи додаде: „Тая коза пред нищо не се спира. Ако речеш да я накажеш с глад, изяжда ти козарника. Има една порода сръбска свиня, тя цепи със зъби кочините. Ето по тоя начин и тая коза действува, ако я оставиш гладна в козарника. Обаче лекува. Напоследък, докторе, няколко случая имам да ма подпитват дали е вярно, че и рак лекува. Ти, казват, втора година ходиш с доктора и си му пръв помощник, не може да не знаеш дали млякото на тая коза лекува рак, а аз им казвам, че ние ходиме по животинските болести, а те казват: нищо, че ходите между животните, той, докторът, не може да не знае и ти не е лошо да го подпиташ за тая работа, щото ракът може да излезе животинска болест, прехвърлена върху човека. Пък аз викам: А че как така ще го подпитам! Той е човек такъв, че ако има нещо, веднага ще ми го каже, без да го подпитвам. Но ние нали сме си народ прост, каквото и да му кажеш на прост народ, той пак ще ти каже: А бе ти за всеки случай подпитай! Как да подпитам сега, докторе!“
Куче влачи погледна с чистите, по детски любопитни очи пощенския служител в пълна бойна униформа, после погледна снабдителя и най-после се спря на ветеринарния, ама не посмя да го погледне в очите, а погледна високото му благородно чело. Като се задържа известно време върху челото, Куче влачи плъзна леко погледа си надолу. Ветеринарят го гледаше вторачено в очите. Тоя поглед му беше познат, по същия начин докторът се вглеждаше в очите на болно животно. Каза му:
— Добре!… Щом познавате тази порода кози, излишно е да ви описвам козата, теглена с голямо усилие от бабичката. Повечето от времето тя вървеше гърбом по пътя, бе обърната с лице към козата, теглеше с всички сили въжето и пристъпваше заднишком. Вярно е, че козата бе опърничава, ама изглежда, че и бабата бе опърничава жена. Когато баба и коза се изравниха с ханчето, връвта внезапно се скъса, козата изведнъж тръгна спокойно по пътя, тръскайки огромната си глава, без обаче да спира да врещи злобно и заканително. Бабичката се завъртя на пета, замахна с остатъка от въжето и тъй силно удари животното по цялата дължина на гърба, че се чу плясък като от изстрел. Козата почна да се смее ехидно, бабата подрипна със смайваща за годините си пъргавина и стовари още веднъж остатъка от въжето върху гърба на животното. Вместо ехиден смях по пътя се разнесе истерично врещене. „Бре, бре!“ — почнаха да викат нашите и да се смеят.