Плясък на вода ни накара да се обърнеме назад към реката. Очаквах да зърна там нови сламени шапки и още кокили, но, слава богу, нищо подобно нямаше край реката; само нашият куцащ ханджия замяташе серкмето, нагазил до колене във водата.
Отдъхнах си.
Жегата постепенно стихваше, сенките на дърветата се удължаваха, купите сено в ливадите около ханчето също удължиха сенките си, но жетварите, скрити в околиите кичести круши, продължаваха да стържат неистово. Трополенето на железни шини се зачу по пътя, конски звънчета звъннаха, сред тях се прокрадна пръхтене на добичета. Всички зачакахме да видим какво ще се покаже по пътя. Не чакахме дълго, по пътя се показаха два коня, впрегнати във файтон. Файтонджията бе седнал ребром, разказваше нещо на пътниците зад себе си и непрекъснато сочеше с камшика към соватите от южната страна на ханчето, където продължаваше да се извива едва доловимият пушек от невидими огньове. Сред зелените совати пъстрееха стада добитък. „Че това е файтонът на лесничейството — обади се един от нашите, — познавам левия кон, звездочелия. Да, на лесничейството е, на лесничейството!“ — въодушеви се човекът и се размърда върху стола си, по останалите му казаха да мълчи, защото всички видяхме, че пътниците във файтона не бяха облечени в зелени лесничейски дрехи. Те носеха сиви палта и меки шапки, гледаха в посоката, показана им от камшика на файтонджията. Наближавайки ханчето, пътниците като че по даден знак изгубиха интерес към планинските пасища и се обърнаха с лица към нас. Те поздравиха с кимане на глави, файтонджията, и той се обърна, погледна небрежно ханчето и кимна неопределено с глава. След това ни даде отново гръб и пак почна да сочи с камшика си към южната страна. Един по един пътниците отново се обърнаха към пасищата, изглежда, че съгледаха нещо крайно интересно за тях, защото се понадигнаха във файтона, а най-дребният сочеше нещо с пръста си, файтонджията се наведе над него, да го огледа, проследи посоката на пръста и обърна и той камшика си на тази страна.
Пътниците, както и файтонджията, бяха с жълти лица, скулести, очите на всички придръпнати и без изключение всички бяха с очила. Такива монголоиди съм виждал по филмите, мекото сукно на дрехите им е без всякаква гънка, ризите им са безупречно бели, те кимат учтиво с глави на всички страни, държат се уважително, но без раболепие. Заприличаха ми на китайски наблюдатели, дошли да направят оглед на високите планински пасища.
Още не се бяхме съвзели от изненадата, когато по пътя се зададе велосипедна колона. Боси монголоиди въртяха с лекота педалите, бляскаха спици, а над главите на колоездачите летеше и се огъваше огромен книжен дракон. Драконът шумеше сухо, пукаше и блестеше на слънцето с червени, сини и жълти цветове. Той бе много по-дълъг от колоната на монголоидите, опашката му метеше пътя от единия до другия шанец. Велосипедистите се движеха като видение, носейки подвижния дракон над главите си. Книжният дракон ту ги изпреваряше, ту изоставаше малко от тях, създаваше се впечатлението като че ли монголоиди и дракон се надбягват по шосето. Те се появиха като видение и изчезнаха като видение по пътя, без дори да ни погледнат.
Дълго след като отминаха, в ушите ми продължаваха да скърцат металните вериги на велосипедистите, да пукат спици и остро и сухо да пращи огъващото се книжно чудовище. Велосипедната колона на монголоидите изчезна зад завоя, сянката, паднала от планината, я погълна, но драконът, привързан с въжета, още дълго продължи да плува и да се гъне в пространството. Тъй като никакви хора не се виждаха, това книжно чудовище действуваше на всички ни мистично… Над всичко отгоре ято птици се появи над ханчето, ятото имаше форма на йероглиф, йероглифът се завъртя над нас и пое по посока на пасищата, като при полета изменяше формите си и рисуваше нови йероглифи върху небето. Слънцето се скри, но планината още светлееше, в планината се мръква бавно, здрачът идва след дълъг, мъчителен размисъл, а над дългия и мъчителен размисъл летеше и се огъваше птичият йероглиф, ту приличен на птича игра, ту на тайнствен знак.2
От този момент, приятели — продължи ветеринарят, — усетих, че някаква тъпост ме обзема, че някъде вътре в мене се заражда монголоид, че единственото, което мога да върша, то е само да наблюдавам събитията, без да мога да проникна в тях. По същия начин се чувствувам затъпял и безпомощен, когато виждам, че едно животно е болно, но не мога да установя болестта. Мисълта просто се вцепенява и отказва да обработва трупащите се пред нея факти. Въпреки това обаче помня, че съзнанието продължаваше да отбелязва всички факти, и до най-малките, дори досадни подробности. В подобно вцепенение изпада говедото, когато чуе, че в полето звънне летяща щръклица. То изпитва ужас от болката и се ослушва напрегнато към летящата щръклица. Разликата обаче беше в това, че летящата щръклица не идваше отвън, тя не звънеше в полето, а скимтеше вътре в мене, пръкваше се от собствената ми преизподня. Дааа — проточи ветеринарят и се загледа в застаналия насреща му грил. Металическото животно продължаваше бавно и равнодушно да върти и да преобръща в търбуха си цвъртящите пилета.
2
Относно птичия йероглиф, видян от ветеринаря, искам да отбележа тука, че подобно загадъчно явление е било наблюдавано в селцето някъде около 1960 година и че съм се помъчил да го опиша в новелата „Заяко“. В случая се касае за ято пъстри кълвачи, наричани в целия северозапад чак до село Старопатица клюводръвци. Ето прочие и самото описание.
„Клюводръвците, клюводръвците! — извика Заяко и посочи с ръка към небето. — Гледайте ги какво правят!“ Слънцето беше залязло, птиците се бяха вдигнали високо в небето, изглеждаха огнени и нереални, защото високо горе още грееха лъчи и ги осветляваха с последната бакърена светлина на деня. Цветният облак се свиваше и разпускаше, изтегляше се като черта, после чертата огъваше двата си края, за да се съединят, и образуваше огнен кръг. Едва станал кръгът, няколко птици се откъсваха от него, кръгът се превръщаше на буква, на число, на препинателен знак, добиваше внезапно формата на сърп или се вклиняваше в бледнеещото небе, напомнящ веригата на жерави. Всичко това птиците вършеха безшумно, високо в небето, видими за всички. И Велика гледаше нагоре към небето, без да забележи, че две свраки стояха на оградата и се ослушваха да доловят дали няма да произнесе нещо на глас — а тя много работи произнесе на глас, предимно възклицателни; и Суса Тинина гледаше нагоре, обърнала към небето черните си сколуфи; и всички птици стоеха спешени върху земята или върху дърветата, нито една птица не се виждаше да прехвърка над селището освен клюводръвците. А клюводръвците, сякаш усетили, че цялото селце ги наблюдава, все повече и повече ускоряваха своята пъстра игра и все повече и по-причудливи ставаха фигурите, които рисуваха. Азбука ли беше това, тайнствени знаци ли, или птича игра? Може би посредством тази игра в залеза на слънцето те съобщаваха някому нещо, известно само на тях?… Различни бяха тълкуванията, всеки сам за себе си се мъчеше да отгатне какво чертаят и рисуват птиците в небето. Жените смятаха, че това е работа на тенеца — т.е. вампира, — дето през нощта се опита да отнесе кюнците. Суса Тинина се молеше дано не връхлетят върху коша за кукуруз и да отнесат обесената на него сврака, вързана за стряхата с толкова големи усилия. На Заяко те напомниха писмото му, пратено до брата на неговата жена в Детройт, Съединените американски щати. Досущ също беше и неговото писмо, със завъртулки, с черти, с букви, само дето препинателните му знаци бяха малко повечко, но той се надяваше, че докато се стъмни, клюводръвците ще успеят да нарисуват още припинателни знаци; той до такава степен се увлече, че дори взе да групира отделните фигури в думи и можеше да се закълне, че след като нарисуваха сърп, приличен на питанка, клюводръвците написаха после върху небето две песо. Сетне клюводръвците се завъртяха и изписаха горе думата чучулига. „Това ще да е първото писмо — каза си Заяко, — нали писах на брата на жена ми за бясното куче, че е намерило някъде и е изяло бясна чучулига, затова е побесняло!… Добре де — сети се той по-късно, спъвайки се в здрача на улицата, — това за чучулигата е още от първото писмо, откъде ще знае клюводръвецът за писмото oт онова време?“ Имаше пред вид времето, когато братът на неговата жена беше в Аржентина, Кордова — Кантера Сампахо — и когато го съветваше в писмото, ако ходят в колумбийските кланици да колят добитък, то да иска обезателно по две песо и половина надница, а не по две песо.