В тоя момент, приятели, аз почувствувах, че ме обзема страх… Човекът продължаваше да стои изправен до стената, загледан в посивяващата планина пред себе си, пъхнатите му ръце в джобовете се свиваха и разпускаха, защото той ту стискаше юмруци, ту ги разпускаше. Не бих казал, че безумие се четеше в погледа му, но погледът му не беше никак дружелюбен и от него повяваше закана. Подобен страх ме е обхващал веднъж при оперирането на едро животно, когато, целия в пот, открих изведнъж, че помощниците са отпуснали всички въжета, разсеяни от дългата операция, и животното е започнало да събира цялата си бича сила, за да я стовари отгоре ми. Продължих операцията мълчаливо, не можех да извикам на помощниците да опънат въжетата, всеки вик би подтикнал бика към действие. Все пак успях да го изпреваря, заших разреза, с натежали крака се отместих странишком и седнах върху купчина тухли. Помощниците се бяха струпали около извадения от добичето магнит и с интерес коментираха колко много метал е погълнал бикът, защото пъхнатият магнит бе обрал две шепи метал от стомаха на животното. „Ей!“ — рекох им тихо. Те се стреснаха, обърнаха се и видяха, че са изоставили всички въжета и ако някой държеше нещо, държеше го само символично. Бикът също почувствува свободата си, но я почувствува късно… Нещо подобно ме обзе и там, на ханчето, и този страх като че ли накара сетивата ми да заработят по-бързо и изостри вниманието ми.
Тълпа пешаци мина по пътя, всички до един носеха дълги прътове, увенчани в края със сини йероглифи. От тълпата изтича човек, поби своя прът с йероглифа до помпата, хвана дръжката и почна да цигука. Той пи вода, сетне измъкна пръта и като го стискаше в ръка, припна през окосената ливада да догони групата. Платнените йероглифи дълго се поклащаха над главите на тълпата. Преди още да са изчезнали съвсем зад дърветата, куцият ханджия успя да изчисти своята риба и взе да я плакне в тепсията. През това време в градината се бе появил още един ханджия, стоеше с кошница посред турското цвекье. Човекът постоя, постоя, обърна се и закуца през градината. Тук и там той се навеждаше, откъсваше пиперка или домат и ги туряше в кошницата. Другият куц продължаваше да плакне рибата.
Те бяха като двойници, само че единият куцаше с левия, а другият с десния крак. Този с рибата бе монголоид. До градината беше далеко, не можех да виждам добре лицето на оня с кошницата. Монголоидът влезе в кухнята, чу се дрънчене на съдове, подир малко зацвъртя мазнина, до нас достигна миризмата на пържена риба. В градината ханджията продължаваше да бере пиперки, по едно време се изстъпи и извика, обърнат към планината: „Ео! Ео! Ео!“ Ехото бързо отговори на виковете му, щом ехото се стопи, чу се отдалеко човешки глас: „Оп! Оп!“ и „Ео!“ — извика отново човекът, обърна се и тръгна към ханчето. Беше нашият ханджия. Разпали огън зад ханчето и взе да събира пиперки за печене.
Мек здрач ни обгръщаше постепенно, заедно с него ни обгръщаше и униние. По пътя се появиха фенери, отдалеко мъждукаха като светулки. Носеше се глуха гълчава „Ще отида да спра тая тълпа — казах на нашите — и ще я попитам откъде се е взела!“ Моите хора ме изгледаха, без нищо да ми кажат. Тълпата приближаваше, фенерите едрееха. Това бяха фенери, изрязани от тикви, вътре в тях имаше запалени свещи. Тълпата се носеше като лавина, пътят бе тесен за нея, едва я побираше. Вече се канех да стана и да тръгна към тълпата, когато вратата зад нас изскърца и на вратата се появи с блюдо димяща риба куцащият монголоид. Сетрето му бе разкопчано, изпод сетрето се подаваше риза с голям жълт йероглиф. Всички до един се изправихме около масата.
„Ео!“ — извика монголоидът, загледан в тълпата с фенерите. От тълпата му отговориха и една група мъже с бели наметала се отдели от пътя, нагази в ливадата и тръгна право към нас. Всичките бяха бонзи, с обръснати глави и всеки бонза имаше отпред на наметалото си по един голям йероглиф. „Ео! Ео!“ — викаха бонзите, идеха към нас и все по-ярко се открояваха в здрача. Зад тях се поклащаха тиквените фенери и мъждукаха вяло в здрачината. Бонзите се изкачиха пъргаво на верандата, избутаха ни към стената и тогава видях едного от нашите как започна да прави странни гримаси, удари се е две ръце по бедрата и тръгна решително към един млад бонз.