Но сладките небивалици ще са само няколко дни, хавата внезапно се сменя, времето омеква, чува се изпод леда как водата започва да се съживява и да бълбука, воденичар и мливар излизат с брадвите да разкрепостяват улеите и събуждайки се от зимната си летаргия, воденицата бавно завъртява своите каменни колела.
Лятото също си има своите грижи. Пороите често отнасят воденичния яз, ортаците отиват да пищят реката с камъни и чимове, забиват яки колове, оплитат дървени камери, пълнят ги с чакъл, постепенно възвръщат водата към вадата, тя се повдига лениво и на пръсти, излиза от вечното си речно корито и неохотно започва да лъкатуши към пресъхналите улеи на воденицата. Всеки сезон е хубав на воденицата, но като че най-хубаво е там лете. Куче влачи с въодушевление се спуска да разказва как каменното корито, откъдето водата ще се спусне по улеите, винаги е населено с жени и момичета. Това корито се нарича кереп, лете жени от селото перат на керепа („Няма по-хубави жени от перачките, докторе“ — въздъхва Куче влачи), а мливарите клечат край тях, съзерцават белите колена и прасци, защото бог навсякъде е развъдил мераклии по женската част, а кога човек иде на воденица, мераците му два пъти повече нарастват, защото на воденица той дни наред се излежава върху чувалите, чака реда си, бленува, кречеталото трака приветливо, шум на вода се стича отвсякъде, камък о камък се стърже, скърцане се носи от цялата воденица, ситен брашнен прах (паспал) витае из въздуха, дъха на домашен хляб, жени бият с бухалки прането, коя по-височко подпретнала полата си, коя по-ниско, женски смях се вплита в тракането на кречеталото и жените, съзерцавани от мливарите, напомнят на домашен хляб, бухнал и мек, с лек загар върху кората. Ветеринарят допълня картината на лятната воденица с една поговорка на източните народи. Източните народи твърдят, че три неща радват сърцето на човека — звън на пари, шум на вода и смях на момиче. Край воденицата винаги има женски смях и шум на вода — това стига, даже и да нямаш пари.
Вместо звъна на пари се разнася тракането на кречеталото; е позволението на читателя, тука и аз ще се намеся да кажа няколко думи за кречеталото: то е простият, но основен механизъм за обратна информация, то е като пъпна връв на цялата воденица, приема водните импулси и ритъма на водната фабрика, упражнява контрол върху струята от зърна, падащи от коша, и ако водата придойде по улея и започне да върти по-бързо воденичния камък, то кречеталото, винаги будно, се раздвижва по-пъргаво върху камъка, подскача като нестинарка, започва да тръска по-бързо коша със зърното, от което зърното потича по-обилно; или обратно. Не зная защо този изключително хитроумен и безкрайно прост механизъм за обратна връзка ние наричаме не особено любезно кречетало и със същата тази дума наричаме дърдорковците…
Така, ден и нощ, зиме и лете, почти без почивка, воденицата прехрани и отгледа сума народ от селото. Докато воденицата, заета със своята грижа, остаряваше, долу, в низината, взеха да никнат една по една парни мелници. (Куче влачи ги нарича огняни воденици.) Хората лека-полека почнаха да карат мливото си на огняните воденици и нашата старовремска воденица дни наред клечеше мълчаливо край воденичната вада, загледана към пътя, дали няма да се зададе кола, натоварена с чували. Рядко се отбиваше човек от селото, турил една крина на гръб, влизаше вътре, пушеха по някоя и друга цигара с воденичаря, воденицата се оживяваше, в дървеното колело се плискаше весело вода, кречеталото подрипваше напето и ек огласяше двата бряга на вадата: „Живи сме! Живи сме! Тука сме! Тука сме!“
Тъй човешкото сърце тупти в гърдите на човека, повтаряйки безспир: „Тук съм! Тук съм! Живи сме!“ Но мигар човекът обръща внимание на сърцето, което почуква отвътре: туп-туп! Човекът — рече ветеринарят — е вторачен в някое гръмко откритие или пък в някоя своя нелепа идея, човекът е съсредоточен към онова, което чука на вратата му, и ни за миг не поглежда към тихото, едва доловимо вътрешно почукване: туп-туп! Тъй и ние — въздъхна Куче влачи — обърнахме гръб на водното сърце, което туптеше през целия ни живот и пълнеше брашнениците с брашно, за да се вторачат в огняните воденици. Закупчикът и пощенецът поклатиха глави, отпиха от мастиката и закупчикът рече: То си е така! Едно си отива, друго идва! Дааа!… Неговото: Дааа! звучеше тръбно и гърлено като възгласа на дива гъска! Трооомб!