— Трябва да сънува нещо много приятно…
И щом Хасан се събудел, те пак почвали да се кланят:
— Ах, колко е силен! Ах, колко е страшен!
Слушал Кел Хасан похвалите на своите угодници, сънувал приятните си сънища, докато един ден взел, та повярвал и на похвалите, и на сънищата си.
— Ами че аз — рекъл си той — наистина съм силен! Наистина съм страшен! Наистина съм победител на облаците и светкавиците!
Изправил се внезапно и тръгнал сам да опита силата си. Вървял, вървял и стигнал до едно овчарче. Мъничко наглед, ама изпечено, жилаво, с голям кривак в ръцете.
— Слушай! — викнал му той. — Дай ми веднага най-тлъстия си овен!
— Защо? — смръщило се момчето.
— Защото ми се яде тлъста овнешка яхния.
— Като ти се яде — отвърнало му усмихнато момчето, — купи си стадо, отхрани си тлъсти овни, па ги коли и си готви каквито искаш яхнии.
— Аз от твоите искам!
— Искаш, ама не давам — продължило овчарчето да се усмихва на щурия му ум.
— Слушай! — разсърдил се Кел Хасан. — Давай веднага, че като…
— Какво-о! — поотдръпнало се момчето и стиснало кривака. — Я да се махаш от главата ми, че като махна!…
— Как? — изненадал се на свой ред Кел Хасан. — Ти искаш да се браниш? От мене да се защищаваш? Не искаш доброволно овните си да даваш? Къде се е чуло и видяло такова безсрамие? Та не знаеш ли ти, че аз съм свикнал да ям само от чуждото? Виждаш ли този голям търбух? — тупнал се Кел Хасан по дебелия корем. — Да не мислиш, че от своя храна е направен? Или ти, нещастнико, искаш търбухът ми да спадне?
— Ама че щур човек! — чудело се овчарчето. — Понеже той си имал голям корем, аз трябва да му дам своя овен! Върви си из пътя, човече, остави ме на мира да си паса стадото!
— Давай веднага овена! — писнал Кел Хасан.
— Ще те опаша ей! — вирнало овчарчето сопата.
— Аха-а! С мене ли ще се биеш ти? С мене ли? — треперел от възмущение Кел Хасан. — Знаеш ли ти кой съм аз?
— Виждам те кой си — хайдук! — накъсо отрязало момчето.
— Аз съм прочутият повелител на светкавиците — Хасан Пехливан!
Стреснало се овчарчето, само че не от страх, а от изненада: тоя ли шишко, това ли човече било Хасан Пехливан? Тоя ли хайдук ядял на хората добитъка и хляба и карал сърцата им да треперят от страх?
— Ти си бил, значи, Хасан Пехливан? — прошепнало овчарчето.
— Аз съм! Аз съм! — зарадвал се Хасан Пехливан. — Аз съм страшният господар на…
Но Кел Хасан не можал да довърши думите си. Дългата тояга на овчарчето изсвирила, префучала и като светкавица почнала да опасва, дето свърне. Почнало нещо хем страшно, хем весело. Хасан толкова силно заревал, че облаците наистина надвиснали иззад околните бърда, за да видят какво е това чудо, дето става сред полето.
— На̀ ти за овните! — шибало мъничкото момче. — На ти за хорските пилета! На ти за хляба ни! На ти за страха ни! На ти и за тъпите ни глави!
Какво точно е станало — не се знае, а само се предполага. Запомнило се е, че кривакът на момчето се натрошил от силните удари.
— Нищо — рекло си то. — Аз друга тояга ще си отсека. По-жилава. Де да знам дали няма да се намери някой нов повелител на светкавиците, който би пожелал на чужд гръб да живее и хората да плаши.
Затрил се Кел Хасан. Останала само приказката — за поука на доверчивите и за урок на глупците: Кел Хасан само от дрянова тояга разбира.