Паула Лайт
Страхлив ли е българинът?
Мисля, че е крайно време да разголим душите си пред огледалото на Истината. Всеки мъж, всяка жена, целият народ. И трябва да го направим честно. Нека не се опитваме да прикриваме с грим и руж бръчките и петната като застаряваща кокетка, а да видим всичко с широко отворени очи. Това, което харесваме и това, което ни отблъсква.
Та, страхлив ли е българинът?
Някога, преди около две хиляди тридесет и пет години, римлянинът Пилат Понтийски задал един много страшен въпрос, въпрос, на който не знаем отговора и до днес: „Какво е истина?“ Защото в човешкото съзнание, за жалост, истината има склонност да се раздвоява и дори да се разтроява. Всеки има своята истина и вярва от сърце, че тя е единствена, чиста и неоспорима.
Аз мисля, че по въпроса за страхливостта на българина има две истини и всяка от тях може да бъде доказана убедително.
Още от древни времена, от епохата, потънала в мъглата на времето, когато Аспарух повел хората си и прекосил Дунава, българите се славели като храбри и юначни войни. Битките, водени от Хан Крум, от Симеон Велики, Калоян и Иван-Асен в епохата на Първото и Второто българско царство, доказват това. Пред нас е треперела древната Византийска империя с хилядолетна традиция и сме разгромявали уж непобедимите рицари — кръстоносци. И до днес Балдуиновата кула се извисява като мълчалив свидетел на това славно събитие.
Българинът е имал силата и достойнството да отстоява себе си, своя род, език и вяра и във времена на робство, погром и гнет. Песните и легендите за хайдушките чети ни напомнят това.
Страхливец ли е бил човекът, който е възкликнал: „Море, воеводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра!?“ Или оня хайдутин, пожелал, когато го бесят, ризата му да се белее? Нима е страхлива девойката от нос Калиакра, скочила в бездната, за да запази честта си? Или онова българско момиче, изпълнено с нежност и копнеж към живота, поискало да го заровят в гроб с прозорци? Нима не е смела Гергана, отказала изкушенията на турския везир и защитила смело земята си, рода си и любовта си?
Кръвта, попила в земята на Батак, не е кръв на страхливци. Не познавам по-безумна проява на смелост и мъжество от постъпката на простия, обикновен занаятчия, на име Кочо.
Възможна ли е по-дивна храброст от делото на въстаниците, тръгнали да събарят могъщата военна империя с черешови топчета и саби? Нима онова кърваво писмо е написано от ръката на страхливец? А какви други, освен безумни храбреци са онези, които, начело с воеводата си, Ботев, прекосили Дунава и дошли да мрат за Родината?
Нужно ли е да напомням за храбрите опълченци, защитили стратегическия проход без оръжие, без друго, освен несломимата си воля да устоят и издържат? Наистина орли!
В Балканската война нашите мъже, без оръжия, без снаряжение, без топли дрехи и храна, продадени от политици-гешефтари, са се сражавали и са умирали за Отечеството така, че слисали цяла Европа.
А този наш поет, писал светли стихове за народа си ден, преди да изпълнят смъртната му присъда? Малко народи са способни да излъчат син, който спокойно да заяви пред лицето на смъртта: „Аз паднах, друг ще ме смени и толкоз! Какво тук значи някаква си личност?“
И в най-новата ни история, изтезавани, измъчвани и унижавани, давани за храна на свинете, в „Слънчев бряг“ и Белене са умирали български мъже, но не са се отрекли от своята вяра в демокрацията и свободата.
Притежаваме и друг вид смелост, характерна за народите с тежка, драматична и трагична историческа съдба.
Това е смелостта да оцелееш, въпреки всичко, която е кръст, много по-тежък за носене. Могъщият дъб е смел и устоява на бурята и мълниите, но тревата, с крехките си и раними стръкчета, която, ако трябва, е способна да пробие и асфалт, и бетон, е по-смела от него.
Въпреки опитите на ромеите да превърнат България в протекторат на Византия, сме оцелели.
Оцелели сме и през няколкото столетия робство, с превити гърбове, със синила от бича, с непосилни данъци и ангария, с потъпкана култура и език и с натрапвана ни със сила чужда религия.
Оцелели сме от безумните идеи на фашизма и сме сред малкото народи, спасили своите евреи.
Оцелели сме през десетилетията на лудостта на социализма и сме съхранили традициите си, същността си, багрите си като народност. Не сме се превърнали в послушен придатък на Болшевишка Русия.
Оцеляваме и сега, при най-бездушните и предателски правителства в цялата ни история, в глад, унижение и геноцид. Жените ни напускат дом и челяд, за да слугуват на чужди, но оцеляваме. Децата ни всяко лято отиват на гурбет, та да могат да съберат средства, за да се учат и, все пак, не сме изчезнали, не сме се заличили.