Данийл погледна и двамата, сякаш търсеше опрощение. По лицето му трепна отчаяна надежда.
— Предполагам…
В гърлото на Хари бе заседнала буца.
— Разбира се, че е така. Без тебе всичко е загубено. Трябва да устоиш.
Данийл се загледа в безкрая, гласът му беше хриплив:
— Моята работа… не е завършена… и затова не мога… да се деактивирам. Това сигурно е същото като… да бъдеш наистина човек… разкъсван между два полюса. И все пак мога да гледам напред. Ще дойде време, когато делото ми ще бъде завършено. Когато ще мога да си отдъхна от тези противоречиви напрежения. И тогава ще се обърна с лице към черната пустота… и ще бъде хубаво.
Пламът в думите на робота натъжи Хари и той не каза нищо. Тримата останаха дълго в смълчаната стая. Ламурк стоеше нащрек, безмълвен.
После, без никой да каже нищо, всеки си тръгна по пътя.
15.
Хари седеше сам и се вглеждаше в холограмата на бушуващ древен прериен пожар.
На негово място сега се издигаше Империята. Той вече знаеше, че обича Империята поради причини, които не можеше да посочи. Мрачното разкритие, че роботите бяха изсипали смърт и унищожение върху древните останки от дигитални умове… дори и това не го разколеба. Той никога нямаше да узнае подробности около това древно престъпление — или поне се надяваше.
За да запази разума си, за първи път в своя живот той не искаше да знае.
Империята наоколо му бе пълна с повече чудеса, отколкото подозираше. И му действаше още по-отрезвяващо.
Кой би допуснал, че човечеството не контролираше собственото си бъдеще — че историята е резултат от сили, които действат извън хоризонтите на простосмъртните? Империята бе устояла поради своята метаприрода, не заради храбрите дела на отделни личности и дори на светове.
Мнозина биха влезли в спор за самоопределението на човечеството. Техните аргументи не бяха погрешни, нито дори без смисъл — но просто въпросът не беше там. Те бяха много силни като убеждение. На всеки му се искаше да вярва, че е господар на собствената си съдба. Логиката нямаше нищо общо с това.
Дори и императорите бяха нищо — слама, носена от ветрове, невидими за тях.
Сякаш за да го опровергае, пред него рязко се очерта холограмата на Клеон.
— Хари! Къде беше?
— Работех.
— Над твоите уравнения, надявам се — защото май ще ми потрябват.
— Сир?
— Висшият съвет току-що се срещна на специално заседание. Явих им се — една нотка на изящество и тежест им бе много нужна. Следвайки дирята на, хм, трагичната загуба на Ламурк и неговите, хм, сътрудници, аз ги пришпорих да изберат Първи министър. В името на стабилността, нали разбираш.
— О, не — изстена Хари.
— О, да, мой Първи министре.
— Но нямаше ли…? Някой не заподозря ли…?
— Кого, тебе? Безобиден академик, който предизвиква убийства на десетки места по цял Трантор? Като използва автомати?
— Е, нали знаеш как говорят хората…
Клеон го изгледа хитро.
— Хайде де, Хари… как го направи?
— Сред съюзниците ми е и банда роботи отстъпници.
Клеон се засмя високо и плесна по бюрото.
— Не съм подозирал, че си такъв шегаджия! Много добре, напълно те разбирам. Не искам да разкриваш източниците си.
Хари се бе заклел пред себе си никога да не лъже Императора. Да не му вярва — това не влизаше в уговорката.
— Уверявам ви, сир…
— Естествено, ти имаш право да се шегуваш. Не съм наивник.
— А мен хич не ме бива да лъжа, сир — вярно беше, пък и, така де, това беше най-добрият начин да приключи темата.
— Ще дойдеш на официалния прием на Висшия съвет. Като Първи министър ще имаш такива обществени задължения. Преди това помисли над положението на Сарк и дай…
— Мога да ви дам съвет още сега.
Лицето на Клеон светна.
— О, така ли?
— В историята, сир, съществуват отдушници, които могат да стабилизират Империята. Новият ренесанс е изблик на една фундаментална страна и недъг на човечеството. Той трябва да бъде потушен.
— Сигурен ли си?
— Ако не предприемем нищо… — Хари си спомни решенията, които просто бе изпробвал в пейзажа на годността. — Върхът на Новия ренесанс ще помете Империята само за десетилетия и тя ще се разпадне в хаос. Това може да унищожи самото човечество.
Клеон се намръщи.
— Наистина ли? С какви други възможности разполагам?
— Потушете този вулкан. Саркианците са блестящи, вярно е, но тях не ги е грижа за народа им. Те са пример за Чумата на солипсизма — прекомерна вяра в себе си. Това е заразно.
— Човешката участ…
— Спасете оцелелите. Изпратете имперски помощни кораби през тунелите — храна, съветници, психиатри, ако могат да помогнат с нещо. Но след като безредиците утихнат.