— Разбирам. — Клеон го погледна предпазливо, леко извърнал лице. — Ти наистина имаш корав характер, Хари.
— Когато става въпрос за запазването на реда и на Империята — да, така е, сир.
Клеон продължи да говори за по-маловажни неща, сякаш избягваше бруталната тема. Хари се радваше, че не продължи да го разпитва.
Дългосрочните предвиждания показваха ужасни отклонения — класическите отдушници, които Империята използваше, не сработваха. Новият ренесанс беше просто най-очевидният пример.
Но навсякъде, където погледна, докато телесните му сетива бяха свързани с N-измерния спектър, се надигаше вонята на прииждащия хаос. Империята се разпадаше по начини, които според човешките стандарти бяха неописуеми. Системата бе твърде огромна, за да се побере в един-единствен ум.
Така че скоро, само след десетилетия, Империята щеше да започне да се разпада. Военната мощ почти не помагаше, когато се проваляха и осветените от времето „отдушници“. Центърът нямаше да удържи.
Хари можеше да забави малко рухването може би — но само това. Скоро цели Зони щяха да се отдалечат по спирала към старите атрактори: Първичен феодализъм, Религиозно лицемерие, фемопримитивизъм…
Разбира се, изводите му бяха предварителни. Дано новите данни да го оборят. Но се съмняваше.
Треската щеше да се уталожи едва след триста години страдания. И щеше да се появи нов, силен атрактор.
Случайна мутация на Доброкачествения империализъм? Не можеше да каже.
Би могло да го разбере с ново прозрение. Да изследва фондациите, да…
Идеята просветна. Фондации?
Но Клеон продължаваше да бърбори, а в ума му се блъскаха какви ли не събития. Идеята се загуби.
— Ще направим заедно велики неща, Хари. Какво ще кажеш за…?
Клеон можеше да го вика, когато му скимне — така никога нямаше да успее да свърши никаква работа.
Да се справи с Ламурк бе значително по-лесно, отколкото с капана на властта. Как можеше да се измъкне от него?
16.
Двете фигури от миналото далеч преди древността летяха из своите хладни дигитални пространства и чакаха мъжа да се върне.
— Вярвам, че ще се върне — рече Жана.
— Аз повече разчитам на изчисленията — отвърна Волтер и пооправи дрехите си.
— Това време ми е все така противно.
Над неспокойните води виеха вихри. Летяха над разпенените вълни.
— Защо подобна чуждост трябва да се проявява като лошо време? — попита Жана.
— Хората спорят; природата действа.
— Но те не са природа! Те са чужди умове…
— Толкова чужди, че можем да ги смятаме за природни феномени.
— Трудно ми е да вярвам, че нашият Господ бог е създал такива неща.
— За много парижани съм си мислил същото.
— Те ни се появяват като бури, планини, океани. Ако можеха да се обяснят…
— Тайната на досадника е в това, че си казва всичко.
— Ето! Идва.
Хари Селдън увисна във въздуха. Личеше си, че още не е свикнал с приключенските симулации, защото краката му постоянно търсеха опора.
— Дойдох веднага, щом ми беше възможно.
— Разбрах, че вече си виконт, херцог или нещо подобно — каза Жана.
— Нещо такова — отвърна Хари. — Това пространство, в което се намирате — уредих то да стане постоянен, ъъ…
— Резерват? — попита Волтер и запляска с криле пред Хари. Един облак се приближи, сякаш да слуша.
— В компютърното пространство го наричаме „запазен периметър“.
— Каква поезия! — вдигна вежда Волтер.
— По-скоро ми прилича на зоопарк — отбеляза Жана.
— Работата е в това, че вие и чуждите умове можете да останете тук и да функционирате без чужда намеса.
— Не искам да ме затварят! — викна Жана.
Хари поклати глава.
— Ще можете да получавате данни отвсякъде. Но никакви взаимодействия с автоматите повече — бива ли?
— Питай бурята — рече Жана.
Мътнооранжева завеса от светлина блесна в небето.
Над хоризонта заприиждаха все по-бързо буреносни облаци.
— Вие убихте роботите! — кресна Хари към вихъра. — Не се бяхме уговорили така!
[Не сме казали, че ще се въздържим]
— Взехте повече от договореното! Животът на…
[Не може да се злоупотребява с неспоменати условия]
— Роботите са отделен вид. Притежаващ висш разум…
[Но вашите прости автомати ги убиха]
[Тези машини не бяха твоя собственост, селдън]
[И затова няма какво да спориш с нас]
Хари заскърца със зъби.
[Зоват ни по-важни неща]
— Вашата награда? — попита мрачно Хари. — За нея ли сте дошли?