— Боиш се от това бъдеще, нали?
— Предстоят ужасни неща. Уравненията го показват.
— Можем заедно да ги посрещнем.
Той я прегърна и двамата продължиха да наблюдават сияйните чудеса на Галактиката.
— Мечтая да основа нещо, начин да помогна на Империята дори и след смъртта ни…
— И те е страх от нещо — додаде тя.
— Как разбра? Да, боя се от хаоса, който може да дойде от толкова много сили — всички стремящи се да разрушат реда в Империята. Боя се за самите… — лицето му се намръщи — … самите основи. Основи…
— Хаосът идва?
— Знам, че самите ние, нашето „аз“, се поражда от приплъзване по външния край на хаотичните състояния. Дигиталният свят го показва. Ти го показваш.
— Според мен позитронните умове не разбират себе си по-добре от човешките — рече сериозно тя.
— Ние — нашето съзнание и нашата Империя — и двете възникват от появяващия се ред във вътрешни, сами по себе си хаотични състояния, но…
— Не искаш Империята да рухне под натиска на такъв хаос.
— Искам Империята да оцелее! Или поне ако рухне, да възкръсне.
Хари изведнъж усети усилието от тези мащабни ходове. Империята беше като съзнание, а съзнанията понякога полудяваха, прекършваха се. Цяло нещастие за един-единствен ум. И неизмеримо по-зле за Империята.
Погледнато през призмата на неговата математика, човечеството бе поело дълъг път и продължаваше напред през заобикалящия го мрак. Времето го засипваше с бури, награждаваше го със слънце — а то дори и не виждаше, че тези преминаващи сезони се пораждат от ритмичните движения на огромни и вечни уравнения.
Докато прокарваше уравненията напред и назад във времето, Хари бе видял смъртното шествие на човечеството на откъслеци. Това някак си го правеше странно трогателно. Малко светове успяваха да прозрат накъде да вървят. Нямаше излишък нито от надути приказки, нито от простаци, които намигаха, кимаха и се преструваха, че разбират невидимото. Подлъгани, тези Зони рухваха.
Търсеше модели, но под тези огромни пространства се криеха привидно безкрайно малките величини — живите хора. По цялото звездно пространство, под властта на закони, подобни на богове, беше пръснат безкраен живот в процес на губене. Защото да живееш в крайна сметка значеше да загубиш.
Обществените закони действаха, хора биваха осакатявани, ранявани, обирани и задушавани от сили, за които дори не подозираха. Хора бяха докарвани до болест, до отчаяние, до самота, страх и угризения. Разтърсени от сълзи и копнеж в свят, който бяха фундаментално неспособни да проумеят — ала продължаваха да живеят.
В това имаше някакво благородство. Те бяха фрагменти, носещи се във времето, еднодневки в една Империя — богата, силна и изпълнена с гордост, ред, който се рушеше и бе празен и кух.
С оловна увереност Хари най-накрая прозря, че вероятно няма да успее да спаси огромната разнебитена Империя, звяр на финия нюанс и роящите се самозаблуди.
Не, той не беше спасител. Но може би можеше да помогне.
И двамата дълго стояха в болезнено мълчание. Галактиката се въртеше в бавното си великолепие. Един близък фонтан пръскаше във въздуха прекрасни дъги. Водата за миг изглеждаше свободна, но всъщност бе затворена завинаги под стоманеното небе на Трантор. Както и той.
Усети дълбоко чувство, което не можа да определи. То стегна гърлото му и го накара да притисне Дорс към себе си. Тя беше машина и жена, и… още нещо. Някакъв друг елемент, който не можеше да проумее напълно и затова още повече я обичаше.
— Толкова си загрижен — прошепна Дорс.
— Длъжен съм.
— Може би трябва просто да се опиташ да живееш повече и да се тревожиш по-малко.
Той я целуна пламенно и се разсмя.
— Съвсем права си. Защото кой може да знае какво ще му донесе бъдещето?
И много-много бавно й намигна.